автор: severianin

“Далече тътне лиха сприя...”
Димчо ДЕБЕЛЯНОВ

Зад стария прозорец вихри вият
и леден дъжд по покривите слиза,
отвъд стъклото полудяла сприя
съблича есенната златна риза
на мокрите треперещи дървета,
удавени сред дивите талази.
Над тях двурогата луна не свети
и небосводът горе зее празен.

Чело опрял отвътре на стъклото,
през поривите дъжд се вглеждам в мрака.
Какво е бурята? Мираж! Защото
до сутринта ще спре. И ще дочака
земята мокра изгрев безметежен,
в прозореца ми слънцето ще свети
и есенния вятър с полъх нежен
ще гали уморените дървета.

След туй ще дойде зимата. И в бяло
зад крехкото стъкло светът ще стине,
ще я последва пролет разцъфтяла,
ще нарисува лятото картина
от слънчев зной и разпиляно злато,
додето есента не го догони
и не засипе златен лист земята,
и дъжд не плисне в оголели клони.

Прозорецът е вечен щрих. Защото
картината зад него е прастара –
ще се редят сезони зад стъклото
и всичко пак и пак ще се повтаря...
Тогава значи е прозорец мътен
животът кратък, който ни се дава:
пристига всеки, към нощта запътен,
надниква, постои... и отминава.

Прозорецът е вечен. Зад стъклата
ще сменя тъжна есен снежна зима,
все тъй след пролетта ще идва лято...

...Но нас отдавна няма да ни има.