автор: Milvushina

Втората и последна част от разказа, свързан с "Кутия за бижута" от раздел Приказки. Първата част се намирира тук

Моля да имате предвид, че разказът съдържа любовна сцена, която може да не е подходяща за най-младите читатели.



Обратно в павилиона Маглида отдавна ги чакаше да се върнат.

- Къде бяхте толкова време? Няма значение. Елвира, ела да хапнеш нещо. Не, не прави такива физиономии. Трябва да ядеш, да имаш сили за вечерта!

Зигмунда се закикоти, а лицето на Елвира пламна. Тя, обаче, послушно седна и започна да опитва едно по едно ястията предложени на подноса. Зигмунда без покана се присъедини към нея. След закуска двете магьосници помогнаха на приятелка си да облече сватбеното саре.

Дрехата беше изработена от обшита с хиляди искрящи камъчета тънка бяла дантела, която обръщаше тялото като мъгла. Пристегнаха я добре в кръста и ханша, за да подчертаят тънката й талия, а по молба на Елвира крачолите отпуснаха до края, за да наподобят пола. Маглида сплете косите й в сложна прическа и втъкна в нея множество ароматни цветчета такабела. Накрая увенчаха главата й с бляскава диадема, в среда на която се открояваше голям небесносин диамант.

За да придаде завършен вид на облеклото си, младата жена нанесе розовочервено червило на устните си и подчерта очите си с тъмна пудра калех. Накрая Елвира обу извезани със сребърен ширит меки пантофки, стана и се завъртя пред приятелките си.

- Колко си красива само! – възхити се Маглида.
- Неземно красива! – потвърди Зигмунда и й прошепна. – Нещо ново, нещо синьо, нещо назаем… а нещо старо?

Елвира вдигна към светлината лявата си ръка, увенчана с пръстен с камъка алендит. В този момент на вратата на павилиона се похлопа и вътре влезе секретарката на Синевина Финдавир.

- Имогенът и женихът ти са в очакване – обяви тя без предизсловие.

Елвира се разтреперя и за кратък миг цялата й увереност я напусна.

- Маглида, върви да донесеш букета – викна й Зигмунда, а щом другата магьосницата излетя от павилиона, се обърна към приятелката си. – Разколебана ли си?

Елвира вдиша дълбоко и я погледна в очите.

- Не. Готова съм.

Зигмунда силно я прегърна и притисна челото й до своето.

- Хайде, върви тогава.
- А ти какво ще правиш?

- Недей мисли за нас сега, ние вече сме се разбрали с Маглида. Тази вечер ще прекарам тук с Алвин, а те с Мартен ще вземат другия павилион. Ти ще си в голямата къща със Зигфрид. Ето ги цветята ти. Ние ще очакваме да ви видим двамата в предверието. Сега тръгвай и на добър час.

Зигмунда стъпи на пръсти, за да я целуне по бузата, а Маглида я прегърна.

- Готова съм – каза Елвира, а Сейда отвори вратата пред нея.

Слънчевата светлина обля младата жена. Тя видя, че се намира на тясна калдъръмена пътека, оградена от двете страни с цъфнали храсти. В далечината пред нея под огромно дърво с кичести клони се виждаше фигурката на Силя Финдавир, също облечена в бяло. Елвира пое дъх и пое към магьосницата. Сякаш камбани звъняха в ушите и с всяка стъпка сърцето й биеше по-силно. Щом, обаче, видя Зигфрид да идва към нея, краката й сами я понесоха към него и преди да го осъзнае, тя се намери пред архимагистрата.
Елвира беше очаквала церемонията да започне в тържествената сериозност подобно на английските сватби. Вместо това Силя Финдавир си поздрави поотделно, а после им посочи меките възглавници в краката им. Тримата седнаха, а имогенът им наля по чаша ледено сорбе. Това беше добре дошло за Зигфрид, който не можеше да откъсне очи от Елвира, и веднага отпи глътка, за да успокои пресъхналото си гърло. Тя му се усмихна свенливо с поглед сведен надолу и зачака Силя Финдавир да заговори.

- Изглеждаш прекрасно, Елвира – кимна й имогенът. – Преди да започнем трябва да заявите пред мен и пред боговете, че сте тук по своя воля и без принуда.

- По своя воля съм и без принуда – каза Зигфрид.
- По своя воля съм и без принуда – повтори като ехо младата жена.
- Елвира - обърна се към нея преподобната магьосница. – Какво цениш най-много в Зигфрид?

- Той винаги намира правилните думи и ги казва в подходящия миг. Ако съм тъжна, умее да ме накара да се усмихна. Ако съм щастлива, споделя радостта ми. Спечели ме с бързия си ум и широката си усмивка, но за мен най-ценното е, че мога да разчитам на него безусловно.

- А ти, Зигфрид? Какво в Елвира цениш най-много?

Алхимикът дълго гледа любимата си преди да отговори на имогена.

- Съвсем случайно се натъкнах на един нейн портрет. Тогава не знаех коя е или каква е, но в мислите си я нарекох Най-Красивото Момиче. Днес знам, че също така е и най-смелото момиче и че на целия Магнус не бих намерил друга с по-нежна и чиста душа.

- Не времето променя хората, а хората променят времето – каза им имогенът. - Ценете се един друг и във време на съмнение, се връщайте на тези отговори.

- Awa to aldre – прошепна Елвира много тихо.
- Awa to aldre – каза й в отговор Зигфрид.

Устните на имогена се извиха в лека усмивка и тя отново се обърна към младата жена.

- Елвира, разкажи ни кой беше най-лошия ден в живота ти и защо?

- Аз... аз… - заекна Елвира. Зигфрид й хвърли разтревожен поглед, но тя отпи глътка от хладната напитка и продължи. – Това беше когато намерих майка си заспала завинаги в любимото си кресло пред камината. Всичките ми беди започнаха в този ден. Семейството е всичко за мен, а аз не съм губила така внезапно и така безвъзвратно по-близък човек.

Настъпи миг мълчание, което имогенът не наруши веднага.

- Зигфрид? Разкажи ни за твоя най-лош ден.

По лицето на младия мъж премина тъмна сянка. Елвира знаеше какво е на път да каже той и потрепери.

- Слушаме те – напомни му кротко, но строго Синевила Финдавир.

- Случи се преди време, когато все още не знаехме, че е възможно някой ден да бъдем заедно. Една вечер Елвира ми призна, че е принудена да се обрече на друг. Изпитах такава ревност, такова безсилие, такава люта ненавист към съперника си, когото дори не познавах. Бях готов на всичко, а не можех да сторя нищо. Затова е най-лошият ден в живота ми.

- Най-тежко преживяваме загубата на онова, което ни е най-скъпо. Помнете, че тогава това ви се е струвало невъзможно, но днес отново сте щастливи, защото имате един друг.

Двамата кимнаха бавно.

- Зигфрид, какво не би простил на Елвира?
- Да напусне дома ни и да се върне сама в своя свят – каза той тихо.

Елвира рязко поклати глава с поглед втренчен в ръцете си, но не каза нищо.

- А ти, Елвира? Какво не би простила на своя любим?
- Да ме остави заради друга.

Лицето на Зигфрид пламна. Той отвори уста да каже нещо, но имогенът го възпря с вдигната длан.

- Отговорихте кое най-много би ви наранило. Такова знание е като меч. Дали с него ще убива или ще спасява, зависи от ръката, която го държи. – Помълчаха замислени над думите й, а магьосницата отново заледи сорбето с магията си преди да си налее още. - Зигфрид, сподели с нас най-съкровеното си желание.

- Да имам дом с Елвира и да сме много щастливи заедно. Да се прочуя и да имам най-добрата частна лаборатория.

Синевила Финдавир кимна и погледна Елвира. Очите на младата жена заблестяха.

- Да имаме деца. Искам да имаме деца. – Зигфрид й се усмихна топло и докосна сърцето си с дясната си длан. Елвира продължи. – Искам да си бъдем верни и да се обичаме. Искам също така да отворя сладкарница и всички да харесват тортите ми.

- Прекрасни желания. Нека боговете ви дарят с дълъг живот, за да ги сбъднете до едно. А сега – продължи имогенът – подайте ми ръцете си и затворете очи.

Елвира хвана меката длан на Синевила Финдавир и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че вече се намират другаде. Преподобната магьосница ги беше пренесла на непознато място – тримата седяха на рогозка насред гора със сухи дървета и жълта трева. Въздухът беше тежък и миришеше на буря. Елвира нямаше време да попита какво става преди Синевила Финдавир да им извика да бягат.

Огнен ад лумна зад младата жена. Дърветата пламнаха и черни кълбета дим се понесоха в небето. Страхът се надигна в гърдите на Елвира. Вече беше сама – нямаше следа нито от магьосницата, нито от Зигфрид.

- Силя? Зигфрид? – каза тя едва и се закашля. Пушекът я задушаваше.
Зад нея пожарът се разгаряше с всички сили. Елвира притисна ръкава си към устата и се затича. Бягаше отчаяно с всички сили, но скоро огънят препречи пътя й. Пламъците започваха да се затварят около нея.

Тя застина. Една сълза се показа на края на окото й, но веднага се изпари. Хиляди препускащи мисли се завъртяха в миг през главата на младата жена. Че Зигмунда е някъде далеч и празнува с Алвин. Че баща й стиска силно последния спомен от голямата си дъщеря – кесия с диаманти за милиони лири. Че сестра й Ема се готви за рождения си ден. А Зигфрид... Елвира се закашля отново. Огънят наближаваше и се канеше да я погълне. Тя повече нямаше да види Зигфрид.

Смъртта й беше неизбежна. Пламъците я зовяха. Трябваше само да пристъпи крачка напред. Всичко щеше да се разреши за един удър на сърцето. Изведнъж я обхвана твърдата увереност, че огънят щеше да я пречисти и да я върне в друг свят и в друго време и всичко щеше да си е по старому – щеше да бъде заедно с майка си и баща си, с двамата си братя, със сестра си...
Елвира протегна ръка. Пламъците погалиха дланта й като любовна ласка.
Любов...

- Зигфрид! – извика тя с последни сили. – Зигфрид, къде си? ТУК СЪМ! ЗИГФРИИИДДД!

Елвира го видя. Любимият й, с опърлена коса и изкривено от ужас лице, гледаше към нея отчаяно през огнения ад.

Пламъците достигнаха сватбеното й саре и го подпалиха. Елвира лумна като жива факла.

- Зигфрид! Помогни ми! Зигфрид....!

С непоколебима решителност младият мъж се затича към нея и скочи в пламъците. Дрехите му също се подпалиха, но той не обърна внимание.

- Хайде, Елвира! Ела, да бягаме! – изкрещя той и й подаде ръка.
- Зигфрид!!

Последното, което направи Елвира преди да я погълне огъня, бе да го хване.

--------------------------

Лицето на Елвира беше мокро от сълзи.

Отне й цял миг преди да разбере, че отново се намира под сянката на кичестото дърво на остров Саламин. Дрехата и косите й вече не горяха. Тя трескаво разтърка дланите си, но кожата й си беше мека и нежна както преди. Забеляза, че сарето й беше съвсем непокътнато – снежнобяло, бляскаво и без следи от огнената гибел.

Тогава тя осъзна, че никога не е напускала мястото си, а изпитанието беше дело на могъщата илюзия на Синевила Финдавир.

Елвира чу познат глас и се хвърли в обятията на Зигфрид. Той я притисна силно към себе си, а сълзите му капеха по косата й.

Преподобната магьосница ги гледаше с кротка усмивка и отпиваше от леденото си сорбе. Никой не забеляза, че по шията й се стичаше тънка вада пот. Тя дълго време ги остави да се утешават сгушени един в друг преди да проговори.

- Разкажете ми преживяването си.

Зигфрид и Елвира я изгледаха бавно, сякаш я виждаха за пръв път в живота си.

- Изпаднах в паника – започна той пръв. – Веднъж като дете попаднах в пожар. Огънят ме плаши до смърт. Не можех да мисля да друго, освен да се измъкна оттам. Дори не погледнах назад, само бягах, ли бягах. Не можех да се измъкна. Пламъците сякаш ме гонеха, сякаш бяха живи и единствената им цел беше да ме хванат и да ме погълнат. И тогава, през пелената на ужаса, през мислите за неизбежното, осъзнах, че съм оставил Елвира съвсем сама. Започнах да я викам, да тичам в кръгове, но от нея нямаше и следа. Отчаях се. За миг… за миг ми хрумна… хрумна ми, трябва да оставя пламъците да ме изпепелят, защото това заслужава един страхливец. Тогава я чух да ме вика. Отначало слабо, после все по-силно. Втурнах се към мястото, откъдето идваше гласа, и я видях. Бялата й дреха беше цялата овъглена и вече гореше. Страх ме беше от пожара, но предпочетох да изгоря в него, отколкото да я оставя сама.

Елвира хлипаше. Зигфрид вдигна брадичката й нагоре и нежно избърса една сълза.

- Беше… - започна неуверено тя. – Беше някак страшно и някак странно, като в сън. Бях объркана. Къде се намирах? Как се озовахме там? Тогава видях, че съм съвсем сама, а пожарът се затваряше около мен. Почувствах се изоставена. Тогава усетих, че имаше нещо в пламъците. Те ми говореха. Обещаваха ми. Шепнеха ми, че са портал към миналите ми дни. Че стига да реша, стига да пристъпя напред, щях да се върна в детството си и да го изживея отново.

- Бях готова да го направя – продължи Елвира с въздишка. - Бях готова да оставя пожарът да ме изпепели. Но… нещо в мен трепна. Осъзнах, че в живота си вече съм била изправена пред този избор и решението е било взето. Семейството ми, родителите ми, те бяха важни, но имаше и по-важно нещо. Нямаше да се дам без бой. Виках Зигфрид и той дойде. Нямаше време, но аз нехаех. Беше се върнал за мен. Само това имаше значение. А после… после се намерих тук.

- Научихте много за себе си в това премеждие – каза им имогенът. – Ти, Зигфрид, победи страха си, а ти, Елвира, надви копнежите си. От днес насетне знаете на какво сте готови един за друг. Делата говорят повече от милиони думи. Сега се изправете.

Имогенът стана и се обърна към тях. Все още разтърсени от преживяването, хванати за ръце, двамата бавно застанаха на крака. Стената пред очите им се превърна в мъгла и се изпари, а те разбраха, че тя също е била само илюзия. Под сянката в близката беседка бяха седнали двама мъже и две жени, които се взираха към с очакване. Щом забелязаха трите фигури в бяло под дърветата, приятелите им също се изправиха и се приближиха.

- Делата гововят повече от милиони думи – повтори високо пред всички имогенът и разтвори шепи. В тях лежеше красиво цветче с две листенца. – Елвира и Зигфрид. Разчупете цветето.

С треперещи от вълнение пръсти, те хванаха заедно по едно листенце от него и то се разполови в ръцете им.

- Цветето Awa to aldre е символ на поделената вечност. Приемете го сега, за да помните и цените този ден докато изворът на живота ви пресъхне …

Като чу тези слова, краката на Елвира се подкосиха, но Зигфрид я подхвана здраво и я прегърна към себе си. Беше като изпаднала в транс. После помнеше само откъслечни думи от речта на преподобната магьосница.

-… докато дъхът на живота ви секне…
- …докато пламъкът на живота ви угасне.

Елвира дойде на себе си когато усети, че нещо ефирно докосва устните й. Тя затвори очи, а Зигфрид сложи листенцето на езика й. Сладост се разтопи в устата й. Без никакво колебание, тя поднесе нейното листенце към негови устни и той ги разтвори. Погледите им се кръстосаха само за миг, а после двамата преглътнаха заедно.

Топлината на магията се разнесе по тялото на Елвира сякаш беше изпила на един дъх чаша превъзходно вино. Камбани забиха в главата й и за миг й се стори, че краката й се отделят от земята. Когато вълната премина, тя усети нещо ново и разтвори сарето си.

На бялата кожа на лявата й гръд, точно над сърцето се беше появил отпечатъка на мзгическото цвете и проблясваше на слънцето във всички цветове на дъгата. Външната му красота съвсем не беше всичко. Цветчето пулсираше в нея. Внезапно тя почувства вълнението на любимия си да се слива с нейното, сякаш сега носеше и неговото сърце над своето собствено.
Зигфрид докосна брадичката й с пръсти и двамата дълго се взираха в очите си. Свидетелите на ритуала потънаха в мълчание.

- Вече сте свързани, завини във вечността – обяви Силя Финдавир. – А сега, Елвира, ела пред мен. На колене.

Младата жена се подчини, а Зигфрид застана редом до нея. Имогенът грациозно се наведе и целуна Елвира по устните.

- Елвира Танид, приветствам те в окая Акуледа.

Елвира видя с ъгълчето на очите си как Зигфрид и четиримата свидетели, техните приятели, се поклониха на архимагистрата.

- Добре дошла сред нас. Можеш да се изправиш. И така. Традиция е преди да поемете по тази пътека заедно, да си размените взаимно свои дарове, които да ви напомнят вечно за този ден.

Елвира намери малката кутийка в сарето си и я отвори. Тя взе внимателно пръстена, който лежеше там и го постави на безименния пръст на дясната ръка за Зигфрид. Като огледално отражение той направи същото с нея.

Над главите на млади се посипаха цветчета, шарени хартийки и дребни бели пръчици. Елвира се засмя и се обърна назад. Маглида и Зигмунда й махнаха закачливо и продължиха да ги обспиват с пъстър дъжд. Имогенът също се усмихваше.

- Поздравления – каза им тя топло и ги прегърна. – Хванете се за ръце и вървете. На добър час.

- Благодарим, Силя – поклони й се Елвира. – Ще тръгваме. Зигфрид, почакай ме за момент.

Тя потърси букетчето си на рогозката и застана на няколко крачки пред приятелките си. Със затворени очи Елвира подхвърли цветята и те полетяха във въздуха.

- Хванах го! Хванах го, Елвира! – радостно изписука Зигмунда.

Розовокосата магьосница й прати въздушна целувка, а Елвира й намигна и се върна при Зигфрид. Той пое ръката й и притиснати един в друг, двамата изминаха пътеката до разкошния павилион, където щяха да прекарат заедно нощта.

На прага ги посрещнаха двама души от обслужващия персонал, които им предложиха баня. Младоженците им позволиха да ги отведат в красиво помещение с пъстра керамика и осветено от дузини запалени свещи. Жената се зае да помага на Елвира, а мъжът и Зигфрид се оттеглиха в другия край на банята. Веднъж съблечени, дрехите им бяха грижливо прибрани, за да бъдат почистени и върнати на следващия ден.

Приятната вана подейства изненадващо добре на Елвира, която се наслади и на чаша ледена слабоалкохолна напитка. На ум тя мислено благодари на Силя Финдавир за добрата препоръка и махна свенливо на Зигфрид, който внимателно я наблюдаваше с усмивка на уста от неговия край. По блаженото трептене в гърдите си, Елвира съвсем ясно усещаше какво точно чувства любимият й в този момент.

След банята мъжът и жената ги поведоха към съседното помещение, където ги сложиха да легнат и започнаха да ги обтриват първо с топли масла, а после с дебели, меки кърпи.

--------------------------
Освежен и отпочинал, Зигфрид се остави в умелите ръце на мъжа далеч по-дълго, отколкото възнамеряваше в началото. Накрая той се обърна и вдигна длан, за го освободи. Мъжът се поклони и безшумно напусна стаята. Зигфрид бавно се изправи и се наметна с оставената за случая лека роба. Той се приготви да отпрати и жената, но усети покоя и радостта, които му предаваше неговия махалин-кулеи и промени решението си. Вместо това той седна на меката рогозка в другия края на стана и се загледа в ритмичните разтърсвания, поклащания и почуквания, които получаваше любимата му. Когато жената най-сетне приключи ритуала си, тя също се поклони и излезе.
Двамата останаха сами.

Без да бърза Зигфрид се приближи до Елвира; по затворените й очи и по бавното пулсиране в гърдите си разбра, че е задрямала. С върха на пръстите докосна тъмните й къдрици, все още леко влажни от банята. Желанието се надигна в Зигфрид. Ръката му се спусна надолу и леко отметна кърпата, която я покриваше. Той нежно погали Елвира по гърба и по рамото.

Усетила присъствие, младата жена се размърда и очите й се отвориха. Още в полу-унес, тя докосна цветето на гърдите си и се усмихна на Зигфрид. В отговор той я целуна по челото и я вдигна в ръце като кукла. Елвира се сгуши в него докато любимият й я носеше към меката постеля до прозореца. Там тя кротко легна по гръб. Гледаше го с очакване, а очите й горяха със смесица от свян и копнеж.

Въпреки нетърпението си, Зигфрид не бързаше. Милваше я по косата, бузите, по шията, по коремчето, по страните. Погали бавно малките й гърдички и й се усмихна широко видя връхчетата им да настръхват. Накрая ръката му се спря на тънката препаска, останала й още от банята. Усетила въпроса му, Елвира безмълвно се надигна и той внимателно свлече плата надолу по бедрата и я освободи от него. Погледите им се кръстосаха.

Зигфрид се надвеси над нея и покри бедрата й с целувки. Елвира простена и се сви, но пламенното туптене, което му предаваше махалин-кулеи, го окуражи да продължава. Пръстите му намериха малката перличка между крачетата й и я обспипаха с ласки.

Елвира извика, изви гръб и извърна глава назад. Дишаше тежко и на пресекулки.

- Обърни се към мен – нареди й той меко. – Искам да те гледам.

С лице пламнало от наслада и свян, Елвира се подчини. Тръпка прониза Зифгрид. Толкова я желаеше, че чак го болеше. Ала щом бяха чакали така дълго, можеше да си даде още малко време, за да й се полюбува.

- Не спирай – срамежливо му се примоли тя и прехапа устни.

Широка, доволна усмивка озари лицето на Зигфрид и той удвои усилията си. Резултатът дойде изненадващо за него самия. Елвира въздъхна, а телцето й се сгърчи от удоволствието. Топла вълна обля Зигфрид през махалин-кулеи и почти го зашемети.

- Усети ли това? – попита с благоговение тя. Зигфрид кимна.

Елвира намери ръката му и пръстите им се сплетоха. Дълго се гледаха в очите; думите бяха излишни. Накрая тя го притегли към себе си и му кимна смело.
Той й се усмихна и потъна в нея.

--------------------------

Само няколко мига по-късно Зигфрид се отпусна тежко до нея и се сви.

- Аз… така съжалявам… не исках…

Елвира го погали по бузата, но той извърна лице от нея и го скри в шепи.

- Толкова много те желаех… Толкова си красива…Не можах да се сдържа… а не трябваше да става така…

Махалин-кулеи на лявата гръд на Елвира пулсираше с разкаяние и срам.

- Зигфрид, всичко е наред – увери го тя меко. - Всичко е наред…

Той не смееше да се обърне и да се изправи срещу жената, която обичаше.

- Зигфрид. Зигфрид, погледни ме.
- Много ли те боля? – попита той виновно.

- Боли, да, но не толкова, колкото си представях. – Тя нежно проправи пръсти между русите и розовите му кичури. – Ела тук. Да поговорим.

Той притисна буза до гърдите й и Елвира го прегърна.

- Обичам те, Зигфрид – прошепна му тя и сложи ръката му над сърцето си. – Днес ти скочи в огъня за мен. Обичах те преди и ще те обичам докато изворът на живота ми пресъхне.

Махалин-кулеи в гърдите на Зигфрид запулсира бавно и силно, като огън, който обещаваше да гори вечно. Неканени сълзи запариха в очите му. Любов, облекчение, болка, благодарност, милост, радост се сляха в едно. Той засипа с целувки ръцете на Елвира.

- Не се получи първия път, но имаме цяла вечност пред себе си, за да се получи както ние искаме. – Тя го погали и с усмивка видя, че желанието отново се надига в него. – Обещаваш ли ми?

- Обещавам. Обичам те – каза той и се надвеси над нея.
- Awa to aldre – прошепна му в отговор тя.

Те се прегърнаха и телата им отново се сляха.

КРАЙ