автор: secret_rose

С развети поли
и коси, разспилени от вятъра
една мъничка моя, почти нереална Моргана
стъпва плахо в пръстта и събира прашец от липите,
свели поздравен вей
към денят и - поредната рана.
Между пръстите капе зора. Свива свирка потокът.
Небесата низспускат Сезами,
вълшебства и трели.
И в зеници топли почти разпознавам посоките
от моминска и пепел - изстинали, изгорели.

Замълчи, моя малка...
Гласът ти откраднаха слепите.
Песента ти развя най - безмълвния миг на сърцето.
В тези устни цъфти, разпилява снагата си времето,
и с ясписа на утрото пълни с богатство ръцете ти.
Замълчи и почакай...
високите смърчове саби са.
Ятаганът на твоята истина сее рубини.
В тази битка и войни, и жертви
безмилостно млади са...
и до вярна победа един по един ще отминат.

Само нека е тихичко...
Чуваш ли, малка Моргана...
Нека сладкият мед на росата обикне цвета си.
В броеницата падаща
стъклени пукват сърцата ни,
но се раждат Молитви,
в които да стъпчем греха си.