автор: petia_bozhilova

Мила Мария,
Седя си сега на платнения стол на тераската, чукам по клавишите на лаптопа, които парят под пръстите ми (в Мадрид е 40 градуса на сянка), а в главата ми като слънчасали мухи бръмчат думите на майка ми:„ Голяма работа е да имаш с кого да се скараш.“ За сетен път се убеждавам в правотата им.
До вчера закусвахме със Сандра, френският булдог на хазяите, която спи като къпана при шума на три компютъра, два телевизора и едно нинтендо,(тримата възрастни и двете деца не се броят), а се събужда от раз и долита на четири лапи при едно едничко щракване на тостера, който ми плюе печената филийка. Вчера, обаче, учебната година в Испания завърши и малолетните дразнители отлетяха вкупом при баба и дядо в България. И сега на мен ми пречи, че няма кой да ми пречи...
Но да се върна на нашата книжка. Последният стих от нея, Моите уроци, е посветен на мен, твоята виртуална приятелка Искра Благоева, с която месеци наред редактирате, едната в София, другата в Мадрид. На мен и моите уроци по щастие в емигрантския университет.
Ще ти разкажа и неговата, тоест-моята история, мила. Чудя се само с кое от всичките „как“ да започна. Може би с това,...
...Как дъщеря ми, преследвайки американската си мечта, се яви на приемни изпити за американски университети и ги издържа с такъв успех, че от целия свят започнаха да пристигат дебели пликове с проспекти и покани да се запише. Предлагаха стипендия, работа, но все пак трябваше да се плаща и някаква такса. А аз, майка ѝ, бедната българска учителка по чужди езици, едва свързвах двата края.
...Как съпругът ми за пореден път ме обвини, че „насъсквам “ децата да летят, а не си налягаме всички парцалите.
...Как записахме децата едното в университета, другото-в средно училище.
...Как моята майка цяла година преди това сади, копа и бра памук в едно южно българско селце, за да събере пари за визата ми и за автобусния ми билет...
...Как чакахме на опашка за визи по двойки, непознати мъже и жени, решили да спасяват децата си. „Ще минем, ако кажете, че сте любовници, тръгнали да карат Нова година в Атина“, предупредиха ни тогава от фирмата. Не помня името на моя измъчен, отруден „любовник“, знам само, че беше безработен инженер, решил да търси късмет в Германия.
...Как тръгнах през февруари 2000 година в най-големия сняг, а заварих в Испания пролет , в буквалния и преносния смисъл на думата.
...Как в Мадрид ме посрещнаха и приютиха чужди по кръв хора, с които се бяхме виждали два пъти служебно, на родителско – учителска среща...
...Как четиринадесет годишният им син, който две години преди това беше мой ученик, ме посрещна с усмихнатите си сини очи и шеговитото:„Сега ще видим, лельо Искра, кой тук ще бъде учителят и кой ученикът!“
...Как четиридесет дни седяхме „как кони на базаре“, както казваше една украинка. Жени от Южна Америка и Източна Европа, свити на столовете и... чакащи. Още сънувам очите на някои от тях.
...Как от два до пет офисът на фирмата за набиране на домашни помощнички затваряше за сиеста и аз седях на „моята “ пейка на площад Испания. Криех кърпените си чорапи, съзерцавах с часове паметника на Дон Кихот и му се молех като на Господ, а магаренцето на Санчо милвах с очи като стар приятел. На втората седмица Идалгото ми отговаряше, мила, а магарето мърдаше уши като живо. Сега се усмихвам на спомена, но тогава ме тресеше денонощно и никак не ми беше до смях...
...Как парите ми свършиха тук за броени дни...
...Как намерих една сутрин на масата в трапезарията една банкнота от две хиляди песети/12 евро/ и до нея бележка, написана сутринта от бързащата за работа Валентина: Искра, тези пари са за теб. (След години разбрах, че това е била половината от последните им пари в момента. Другата половина е била оставена на децата, за да купят хляб за обяд.../
Как пазя тази бележка при най –важните си документи и на всеки рожден ден я изваждам с треперещи ръце и препрочитам с наведена глава...
Как се качих на самолета с еднопосочен билет, закупен от фирмата за набиране на домашни помощнички...
Как слязох на непознатото летище на острова насред Антлантическия океан и се оглеждах като гърмян заек, както казваме в България...
Как се молех само едно:„Каквито и да са моите бъдещи работодатели, Господи, нека да са тук и да ме чакат!..“
Списък от „как“, които всяка една от нас тук може да допълва до безкрайност. Аз ще го спра до тук и ще продължа с Острова, мила.
Първата ми работа, която ми излезе в Испания, беше на остров Тенерифе, най-големият от Канарските острови. Трябваше да чистя една голяма къща и да гледам две деца. Пет годишното момиченце ходеше във френско училище, а майката говореше английски, затова аз им идвах като по поръчка. А тяхната заплата за мен-още повече. Или поне такива сметки си правех в началото. Ами да, на такова място съм, колежките ми в училище, като чуят, ще паднат! Цяла мансарда за мен имам под звездите, събота следобяд и неделя цял ден-почивка-плаж, банани, че и карнавал даже, вторият в света след бразилския! Рай!
Изкарах в този рай 73 дни. Часовете на пълна изолация, които прекарах на сивия пясък на плажа (Тенерифе е един угаснал вулкан, пясъкът е сив като пепел) отстъпват по чернота само на тези, които прекарах край ковчега на баща си. Океанът ме плашеше, самотата ме душеше. Нямах телефон, за интернет тогава не можех дори да мечтая. Спасяваха ме следобедите на детската площадка с мароканката Айша, за която ти писах. Плачех винаги, когато нямаше кой да ме види и сутрин с труд измивах кристалчетата сол от клепачите си.
Не обичам да се връщам към тези дни, мила Мария. Някои спомени са като тор, мръсни и смърдящи, но необходими, защото подхранват коренчето на настоящето...
Измъкнах се от острова като крадец, разкъсвана от страх и мъка.
Прибрах се „у нас“ в Мадрид и започна ново търсене. Втората работа ме „изпрати“ за един месец на средиземно море с една баба и три внучки, следващата-в един ресторант на 200 км на север от Мадрид. Като листенце, носено от вятъра. Търсех утеха в разговорите с България, но тонът на съпруга ми и дъщеря ми ставаха все по резервирани. Синът само плачеше и повтаряше:„Мамо, върни се“...
Четиридесет и първият ми рожден ден ме завари без работа, с броени пари в джоба. Колкото и да ми беше притеснено, отидох в един Лидел да купя нещичко и да почерпя семейството, което ме беше приютило. Теглих кошничката между щандовете, гледах и пресмятах, когато телефонът в джоба ми иззвъня. Беше майка ми.„ Милата, бърза да ме поздрави...“
–Искре!-изплака тя вместо поздрав-Знаеш ли, че Емил има друга жена?
Светът е едно голямо село, мила Мария. Нищо скрито не остава. А съпругът ми и „онази жена“ не се криели от никого. Влезли в ролята на бизнесмени, обикаляли лятото цяла България, вземали житото на хорицата и им плащали с голи обещания. Есента ни завари така: „онази некадърница“,(тоест аз), „се развяваше из Испания“ (според дъщеря ми), а -леля Г,-в семейното жилище...за кратко. През зимата беше арестувана.
„Леля Г. е прекрасен човек и в никакъв случай не е любовница на баща ми. Ние сме изцяло на нейна издръжка. Ти си нашето семейство, мамо...“
Писмото пазя още, но в семейното гнездо повече не пренощувах.
Дотук за тази жена, мила. Ако я видя някъде сега, ще я прегърна и ще я почерпя, че сложи край на тази част от живота ми! Сигурно го е обичала, а кой не е пилял пари по любим човек или любима идея! Остана обаче болката за ...житото! Ако бяха търгували с фризери, да речем, щях да го приема. Днес ще излъжат те, утре ще излъжат тях,нали това е бизнесът? Грабежа на житните зрънца от отрудените земни хора още не мога да преглътна.
Тежък урок бе, мила. Но ми показа, че много често Ангелът спасител се явява под формата на житейски сценарий, съшит с бели конци. Сигурно това са следи от крилата му, (хе,хе), нали са бели и чисти като сняг?
Последната черешка на семейната торта беше историята с моя паспорт. Милият той, изтече скоро след като пристигнах тук и аз бях изпратила документите за подмяна с пълномощно на съпруга си. Минаха два месеца, а той все казваше, че не ги е получил. Вярвах, стисках зъбки и чаках...Патова ситуация. Тук бях нелегална, българите още не бяхме европейци (все се питам какви сме били тогава, но това е друга тема), смешната ми „любовна“ виза беше изтекла отдавна, нямах разрешително за престой и работа. В България не можех да се прибера, защото нямах документи. Влачех се по улиците като сомнамбул и се молех...
След разговора с майка доверието ми към най-близките ми се разнесе като мъгла от вятър.„Стигнах“ до пощата в градчето, където живеех. Имах приятелка там, която съвестно прерови всички документи. Тя видя, че съпругът ми беше получил паспорта ми и го беше скрил, мила Мария. Бях изпратила писмото препоръчано и неговият подпис красеше листа от много, много време...
Първата ми мисъл беше да му се обадя по телефона и да го разоблича, след това се отказах. Той винаги е бил щедрословен, щеше да изрови стотици аргументи в негова полза. Нямах нито сили, нито желание да споря, за да се роди истината. Чия истина? Очевадно беше, че всеки от нас си е родил по една своя истина и си я отглежда сам, а общата ни любов от първите месеци, ако изобщо е имало такава, отдавна е сирак при живи родители...
Обадих се на дъщеря си.
–Не ти вярвам.-гласеше леденият коментар.-На теб вече не мога да ти имам доверие! Ти там си живееш, а ние...
Цялата отрова, събрана през последните месеци, тръгна към гърлото ми. Тази вечер сякаш и червата, и душата си изповръщах...
Заспала съм призори. Събуди ме шумът от силния вятър и дъждът, който течеше на порои по стъклата на открехнатия прозорец. Надигнах се да стана и да го затворя и тогава разбрах, че не усещам краката си. Тялото ми от кръста надолу все едно го нямаше...
–Е, Искре-казах си тихичко.-Сега избирай между две неща: или долазваш до прозореца и се хвърляш долу (квартирата беше на четвъртия етаж) или ставаш и тръгваш.
Признавам, че мислено направих първото. След това дойде Яростта. Силна, бурна, истинска ярост, каквато изпитвах за първи път през живота си. Скърцах със зъби, скимтях като куче, вих като вълчица, псувах като хамалин и разтривах и милвах до премала краката си, които за първи път в живота си обичах и жалех истински. Как се радвах, когато усетих, че болят!
Същата вечер си извадих два зъба с ръце. Бях ги дочупила от скърцането, а нямах пари за зъболекар...
Този ден разбрах, че когато кръстът, който носиш, стане непосилен за носене, когато виждаш, че падаш под него и той те ще те смачка, трябва да го хванеш като...ножица. Да, мила, нашите кръстове са всъщност големи, разтворени ножици. Режеш миналото и продължаваш или се оставяш да те накълцват теб...
Срязах се надве, мила. Една част от мен остана завинаги там, в леглото, в тясната обща емигрантска квартира. Другата се изправи и тръгна.
Няколко дни след това започнах работа в градчето Алкала де Енарес. Писах ти за него, за родната къща на Сервантес, за паметника на Дон Кихот и Санчо, седнали на една пейка пред портата. Това е едно от любимите ми места в Испания. За трите години, които работих там, прекарах десетки часове до тази пейка, на мълчаливи приказки с двамата сред неспиращия поток туристи. Работата ми беше във вилната зона в другия край на града, тежка работа в голяма къща с четири деца. Излизах обаче рано, в три и заминавах при моите мълчаливи приятели. На тях се похвалих, когато взех първата заплата. Пред тях плаках от радост, когато получих разрешително за пребиваване и работа в страната. На тях първо прочетох стихчето:

Уроци

Научих се да бъда дъщеря
,когато станах майка на мъниче.
Когато побелях и помъдрях,
тогава заживях като момиче.

Научих се да бъда ученик,
когато зад катедра се изправих
и трябваше от щурави глави
завършени човеци да направя.

Научих се да виждам и открих
на слънцето над мене светлината
,когато се препънах и забих
нослето си навирено в земята.

Научих се да любя чак сега,
когато без семейство се оказах.
С другарско рамо в радост и тъга
сдобих се, щом опърли ме омраза.

Защо така бе с мене, не разбрах,
но трябва все пак да го проумея,
ако не искам първо да умра,
а после-да се уча да живея!

Казват, че няма щастлив емигрант.
Аз срещнах много щастливи, мила. Щастливци по своему. Всички те бяха разбрали, че тук щастието не е съществително, а глагол. Глагол, който изразява едновременно и действие, и състояние. Глагол, който е винаги в сегашно време. Да го спрягаш в минало време е агония, да го спрягаш в бъдеще е химера. В житейското изречение този глагол играе ролята на сказуемо. А когато подлогът е сърцето, никой препинателен знак не е препЪнателен за теб.
Тези хора са щастливи по своему. Като мен.
Като издадем книжката, ще взема една и ще отида на Острова, мила. Ще седна на сивия пясък и ще я покажа на Океана. Знам, че той ще я разбере. Искаш ли и ти да дойдеш с мен?
За среща с Автора, който винаги и навсякъде в Неговото царство,има право ни още рано като че ли. Много земни уроци по щастие имаме да учим още!
Нали, мила Мария?

(край на поредицата)