автор: Boryana

Да поседнем до масата, мое мило и тъжно момче…
Ще налея по чаша. Нека просто без думи да пийнем.
И докато се гледаме, ще говорим без думи- поне
този път си разкажем живота, който всъщност уби ни.

Първо:
Тъжната есен, която ме срещна със теб-
Ти дали си я спомняш?- с тая смешна наивност в очите,
тъй прилична на моята, рошава като мен,
с разпилените листи, по които след тебе все тичах…

Второ:
Моята обич, непризнаваща тайни и грях,
твойта скрита боязън (все се чудеше как ти се случвам…)
Онова южно градче, дето ни преодоля,
и успя да ме грабнеш, и чудото някак се случи.

Трето:
Вече се спъвам. Ветровете се втурват сега.
И не знам, и не помня, не разбирам какво ни ограби.
Някъде те изгубих. Не можах да опазя деня.
И нощта ни превзе. Тъмнината душите ни сграби.

После:
Помня как молех. Със очи само, с тиха тъга.
Твоят поглед насреща- по- студен от най- бялата зима.
Помня страшното чувство- кислород да не стига в кръвта
и оная обреченост, със която от теб си отивах.

Питам:
Как да си тръгнем, мое мило и тъжно момче?
Път назад вече няма, но и пътят напред е затворен.
Твоят поглед е друг- вeче мъка и обич влече,
но ръцете са други, а краката са тежко олово.

Свърши.
Виното свърши. И животът обръща глава.
Празни чаши и празна трапеза. Безпосочност в очите.
Накъде да поемем… Черно- страшна е тая врата,
зад която погребваме двамата с тебе душите си.