автор: osi4kata

Когато си на двадесет и пет -
денят е дълъг, нощите са къси.
Небето.. Просто е Небе
за полети и за нахъсване.
И всяка птичка е Любов,
и всяка клонка е от лавър,
възможностите са над сто,
Наивност е предимно чарът ти.

На тридесет и пет, когато си -
денят ти леко се скъсява.
Нощта със зъби и ноктИ,
бълнувайки те притеснява
Небето става небосвод -
отдалечават се звездите,
събуждаш се като робот
със плазмено сърце в гърдите.
Но птичките са още тук
и нежни трели чуруликат.
И клонките навън без звук
прегръщат се и се обичат.

Събуждаш се на петдесет
и се оглеждаш като хахав.
Децата вече са мъже
и са си хванали гората.
И птичките са за обстрел,
и клонките са олисели.
Орел с ориз. Ориз с орел...
Възможностите са умрели..

Над шестдесет и пет си. На!
Във пенсионното за справка.
Една възмладичка жена
с безгрижието си те стряска.
И ти се чувстваш стар фосил,
ужасно смачкан.. Архаичен.
Опитваш се да бъдеш мил
с това всезнаещо момиче...

Прибираш се и вечерта
се спуска. Чуваш кукумявка..
Кога живя? Кога умря?
Две шепи прах разнася вятърът...