автор: govorimi

Мозъкът ми винаги е бил ограничен,
все някому за нещо е слугувал.
Денем пред общоприети норми коленичи,
пред страхове неясни нощем,
докато сънувам.
И някак си щастлив е в тази клетка,
знае как да се държи...
усмихвай се по час, мойто момиче
и някой хвърлен шоколад
през решетките до теб ще прехвърчи.
Все някой ще ти каже, че си умна,
че имаш визия и някак си,
разбираш ги нещата...
ще си въобразиш, че някому си нужна
за нещо повече от туй да ти се качи на рамената.
Да, вярно е, че върху някакви илюзии
всеки своя свят изгражда,
но моите вече ще са други,
защото не умът, а свободата ще ги ражда.