автор: joy_angels

Летиш пак в думите на юни,
но ще те викна
на дуел:
омръзна ми това безумие,
сюрреализмът в стил „Бунюел”
не може да реши въпросите,
застанали на абордаж,
а писъкът на албатросите
е знак,
че пътят е мираж –
нататък има само нищо…
И катакомби под Париж.
Виж,
думите ти се изнищват –
макар над Сена да крещиш,
че още Д’Артанян живее
две преки вляво,
номер шест…
Аз знам,
без теб ще побелея,
дори без теб да значи днес,
че и без себе си ще бъда
години дълги – като гроб.
Но свърши вече!
Че осъден
е по-добре от жалък роб…
Ще изтърпя лета в окови,
но стигат ми лета във плен
на тази обич,
тъй готова
да ме даде на Гилотен.
Върви си…
Там, след двете преки
и после номер шест –
в аванс
с усмивка вече си спечелил
една съвременна Констанс,
а аз чадъра ще си взема,
барета, куфар
и „Шанел”.
И с звън ще се удави в Сена
вик от „Бурдон Еманюел”.