автор: verysmallanimal

В началото бил Чувалът.
А после дошъл Някой и го изсипал.
Светът, изсипан от Чувала, изестно време седял така – на купчина, от която тук и там стърчали крака, рога, клони, планински върхове и какво ли не още. Известно време било тихо, а по някое време отгоре, дрънчейки, се търкулила една тенджера. После още нещо. И още и още – купчината се раздвижила, издавала всякакви звуци и миризми, намествала се, слягала и постепенно изпълвала всичко наоколо. Земята трябва да е била гореща по онова време – често някоя част от купчината, падайки, изпищявала тънко, подскачала във въздуха и тупвала обратно, като обикновено удряла някой от тези, които били вече долу. Писъците и подскоците зачестили и ако имало някой да гледа отстрани, би си помислил, че Оня, с чувала, си прави пуканки.
Лека полека земята изстивала, пуканките се поукротили и се разпълзели по повърхността, търсейки си еша. Това било дълга, сложна, уморителна и не много приятна за наблюдаване работа – всеки дърпал, късал, намествал, мерел и пробвал каквото му се изпречи пред очите – хаос, сред който се образували всякакви природни форми и същества. Едни от тях, поради душевната си простота или умствена леност бързо грабвали по нещичко – тук клонче, там камъче или листо – и се успокоявали в някое кьоше, образувайки баири, долчинки и и всякаква неподвижна растителност по тях. Тия дето си намерили по някой крак на бърза ръка наритали останалите във водата и те от немайкъде заплували, пляскайки с перки и махайки с опашки. В бързината ставали и грешки – една риба например в последния момент успяла да си намери нос, а после се оказало, че е бучнала на главата си трион, с който и досега се разхожда.
Подобни грешки ставали и на сушата – повечето животни били шарени, защото в суматохата мажели по гърбовете си каквото им попадне, а някои нахлузвали направо чужди кожи. Таралежът метнал върху себе си игленика на чина Стойковица а тя и до ден днешен кълне комшийката си, дето уж го била откраднала. И сред хората имало такива случаи – Мето кебапчията, например – явно е взел ушите на някое много по-голямо животно и сега, като духне по-силен вятър, главата му се върти като ветропоказател. Някои го обвиняват, че бил много любопитен, но грешат – това е ехо от ония тъмни времена, когато светът се е опитвал да добие някаква форма. Или да вземем Тонка Малчева – някак е станало така, че са се разменили с Хайдушката пещера и сега Тонка като зине с тая ми ти голяма уста, чува се през три баира, а иманярите от години търсят входа на пещерата безуспешно. Е, ще каже някой, голяма работа – свят голям, пълен с всякакви объркани неща. Така е. И именно тези обърквания са направили живота интересен. Както всеки път припомня Жеката – маминдолския кръчмар:
- Бе счупих си палеца на крака кат се спънах на пътя и паднах, ама инак щях ли да погледна на Севда под полата, а?
Има някаква връзка, има, и човек си мисли – дали пък палецът на Жеката и полата на Севда не са се разменили тогава – при сътворението. Сигурно е, че това и още много неща ще си останат загадка, колкото и поколения жековци да се изхитрят да паднат с очи към белите нозе на също толкова поколения севди.
- Тия, шантавите работи – говореше веднъж Иван Кинин, докато сваляше козата от покрива – са като едни малки моторчета на прогреса. Нали бе, бай Христо?
А бай Христо, който в това време замеряше с камъни кучето си, дето му беше препикало вестника, се почеса по врата и отвърна:
- Не знам, Ванко, ама напоследък нещо с ауспуха не съм наред – дали от пусто зеле или от друго, ама жената разправя, че нощем не може да спи от моите гърмежи. Ах ти, мършо! – последното беше към кучето.
Такъв си е бай Христо – умът му скача нагоре-надолу като топче за пинг-понг и самият той никога не е сигурен какво ще каже когато го попитат колко е часът.
Това пък с мозъците е хептен омотано. В ония дни, когато се е раждал светът, всяка жива и нежива твар след като се сдобила с тяло, започнала да си търси акъла. Планините се протягали, протягали нагоре докато стигнали облаците и като не намерили там акъла си, мирясали и сега безропотно търпят всякакви бабаити да се катерят по тях, че и байрячета да забиват по върховете. Е, понякога на някоя планина вземе, че ѝ омръзне да слуша победните викове на катерачите, понаежи се, отръска се и ей ти ги – струпани на кълбо в ниското – вайкат се, че времето, видите ли, не позволявало покоряването на тоя или оня връх. Дърветата пък решили че ум и разум има под земята, та и до сега ровичкат с корени надолу, а като не намерят оклюмат се, оронят листа и дремят до следващата пролет, когато захващат диренето с нова сила. Тия от животните, дето имали добро обоняние, сравнително бързо си намирали по някой мозък, курдисвали го в главите си и хуквали да го изпробват – кой в ловуване, кой в криене от ловците. Нещата се нареждали криво-ляво, само човекът, като животно със слабо обоняние, видял зор с намирането на акъла си. Не стига, че носът му бил малък и вечно сополив, ами и все го мажел с разни мазила против изгаряне, та съвсем не можел да подуши къде се е заврял умът му. А времето напредвало, предстояли да се случат още маса неща и в бързината много хора взели не тоя ум дето им се полага, а някои останали съвсем без акъл. И сега често можеш да срещнеш двама души, които се питат един друг:
- Абе ти акъл имаш ли бе?
От това произлезли много беди. Както пише на онези табели, дето ги слагат по разни места, където има много хора без акъл: „Минута невнимание – цял живот мъртъв”. Защото като не си с акъла си всичко ти върви на криво, че и началникът те гледа на криво, а ти седиш в кухнята, бодеш маслинки с вилицата и си викаш:
- Еееех, да бях с тоя акъл на ония години....
Ония години – това е на младини, когато и тялото и умът зреят, така да се каже. Има и някои които се раждат узрели, обаче. Митко, на бай Митьо Харизана внучето е толкоз начетено и умно, че цяло село шапка му сваля. А дядо му се надува като пуяк, черви гребена и току го препитва:
- Мите, Мите бе! Я слез от крушата да те питам нещо.
И като види, че малкият не ще да слезе, вдигне глава и се провикне нагоре:
- Като ида в магазина и взема половинка кайма, два хляба и бучка сирене, от десет лева колко ще ми останат?
А Митко гризе круша и вика надолу:
- Таман за една паста с шоколад, дядо!
- Ах на дяда косера! – ще извика щастливият дядо – Аз да се убия не мога го сметна, мамка му! И Кинчето не може, ако не е оная машинка напреде ѝ!
И отива в магазина, а от там – в кръчмата, да види дали някой може да го сметне тъй бързо. Никой не може – маминдолци са лениви и доверчиви, та колкото им каже Кинчето – толкова, значи, е сметката. А Митко може.
То такива случаи са за хубаво и горе долу са ясни за народа, ама има едни – загадка! Мислиш го, въртиш го от тук и от там – нищо не можеш разбра. Такива в малките села като Мамин дол по няма, ама в големи, като Кутра – случва се. Имаше едно момче там – слънце! Хубав, ама хубав, като картинка. В гимназията като беше – в Сливен – всички ученички бяха пощръкляли по него и даже учителката по физкултура го гледаше като вълк агне. А то, хлапето му с хлапе, като се върна от казармата отиде в София и си смени пола. Взело е, значи, друг акъл, не неговия си, мъжкия. То остави, ами излиза, че някъде пък има момиче, дето е с неговия акъл. Шарен свят.
Тези човеци, които останали без ум в бъркотията по сътворението, отначало страдали, но постепенно се научили да компенсират тази липса – накои с мускули, други с корем или гласовито гърло. И започнали да се качват по главите на останалите – уж акъл търсят там. И нали – яки, разбутат хората, изтъпанят се отпред и викнат:
- Чувайте сега какво ви приказвам – аз и никой друг ще ви водя! Аз знам! Аз мога!
Народът зяпа и се чуди защо всяко изречение започва с „Аз’, като че не е ясно кой-кой е. А то няма за чудене – викат Аз щото да не ги сбъркат с Никой.
Много време е минало от изсипването на Чувала, но светът все още се намества, все му е неудобно – тук го сърби, там го боли и не може да си намери място. Някои му викат Еволюция, други му викат нещо с „ ....мамата”, а Оня с Чувала хич го няма да обясни кое какво е и защо е така, а не инак.