Къщицата им беше току след моста. На брега на Голямото дере, дето идеше от Казълджика, мотаеше се между високите поляни и изчакваше две-три малки деренца,безименни. Великодушно приемаше водите им. Омесваше ги, подреждаше ги и забълбукваше надолу, към Крушака.
Когато стигнеше циганската махала, единствената къща, чийто двор миеше беше на Стоян циганина. Стоян и Деша не бяха баш цигани. Те бяха „български” цигани, християни. По-скоро български циганин беше той: сух, спечен и черничък. Тя пък беше кръгличка и бяла като пуканка. От тяхната къща започваше циганската махала. Те имаха най-голям двор и градинка за разлика от малките като кърпички и утъпкани дворчета около циганските къщи. Над махалата жълтееше кариерата. През средата на баира й се виеше пътеката към Ветите лозя, а малко на север пълзеше черния път. По него към къра отиваха комбайните, тракторите, камионите и селските магарешки каручки, волски коли и конски каруци. Между пътя и Голямото дере, подир моста, Стоян Циганина и Деша правеха кирпич. Накопаваха червената пръст, наливаха я с вода от дерето, после с босите си крака по цял ден я газеха. Хуууубаво. После туреха осил отгоре и пак газеха. Тоя осил Стоян го караше с малката си магарешка каручка и сивото магаренце. Кога ожънеха нивята той дълго возеше осил и туряше в малката си плевничка. Да има материал. Като дойдеше някой и да каже „Абе ,Стояне, шъ ли ми направиш ти на мене някой кирпич. Заправил съм дам за кравите, да е топъл.”, Стоян да можеше отговори:”Чи що да не ти направя? Ще стане, само слънце да има”.
Дигаше Деша фустите, оголваше пълничките си крака и захващаше ситната газенето. Стоян пък, опретал дочените си гащи, бавно и дълбоко стъпяше със сухите си жилести крака и обикаляше глинения кръг. Месеха. Дълго, в кръг или напреко на разгазеното. Газеха мълчаливо или пък си подвикваха по нещо и продължаваха. Селяните поспирваха добичетата край тях. Хем да починат хайванчетата преди големия баир, хем сайбиите им да разберат за кого ще правят кирпича сега майсторите. Дали имат много поръчки и кога могат продаде нещо на „свободен пазар”. То слънцето ей сега ще доходи до есента и вече няма да съхнат тия пусти кирпичи.
Като опиташе с ръка Стоян глината и видеше, че се е омесила хубаво донасяше калъпите на края и започваха да пълнят и притипкват. После ги обръщаха и нареждаха досами кариерата. Там, върху песъкливото, с лице към запад. Като подадеше чело слънцето иззад Ветите лозя и погледнеше надолу, преброяваше наредените кирпичи и ги грееше, сушеше, чак докато уморено падне зад Бахлъка.
Земя червенопръстница имаше бая по отсамния бряг на Голямото дере. Някои от селото се мъчеха сами да направят кирпич, да не дават пари. Той Стоян циганина не вземаше много и то си личеше, но тия пък селяни искаха да минат още по на тънко.” Е, хубаво, - клатеха глава минаващите край тях, - ама на Стояна кирпича не ша направите” Вярно си беше. То си иска майсторлъка, нищо, че прост кирпич. Колко да газиш, колко вода да налееш, колко дълбоко да накопаваш. После пък осила да не му й нито много, нито малко. Кога го туриш да съхне трябва да знаеш по кое време на деня да го наредиш, пък на колко раздалеч, колко да го грее слънцето и дали нощя да го завиваш. Не се сърдеше на никого Стоян циганина, с каквото можеше за акъл помагаше. Ама всяко нещо си иска Майстора. Правеха, струваха, пак на Стояна до кирпича допираха.
Като метнеха и последните калъпи на слънце, Стоян вадеше кутия „Ударник” и сядаше уморено под единствената сянка в началото на кариерата. Една крива круша, стара, стара растеше до сами пътеката за лозята. Под нея сядаше Майстора. Дълго очукваше цигарата о пожълтелия си нокът, дълго я мачкаше и после припалваше. Деша пък притичваше до къщицата им и му донасяше под престилката си нещо за хапване. Какво, никой не разбираше, даже полуголите циганчета, които играеха из дупките на кариерата.
Дълго седяха под сянката Стоян и Деша, почиваха и мълчаха. Той подпрял ръка с цигарата на сгънтато си коляно, а тя седнала до него, покрила бели крака с престилката. По някое време откъм лозята и нивята, по черния път заскрибуцваха коли, каруци, каручки. Хората бавно слизаха от къра и се прибираха към селото. С бучене вдигаха прахоляк камионите и задминаваха уморените добичета. Някои поспирваха край кирпичите, почиваха и махваха на майстора, други подаваха на Деша по някой плод от къра.
Минеше време и край дълбокия бряг на дерето, на по-височкото се появяваше първата пирамида кирпичи. Решетесто наредени, да „върви вятъра из тях” чакаха купувачите си. Туй идеше да рече, че Стоян и Деша са работили яката това лято. Надвили са на поръчките и вече имаше и „свободна ръка” за продан. То не беше излишно, щото сега през есента, като се поутикаше кърската работа стопаните пак търсеха кирпича да построят набързо туй-онуй из дворищата.
Така запомних Стоян циганина и Деша циганката. Там, в червената пръст, до огряната от слънцето и жлътнала се на припек кариера. Газят глината и майсторят. Кирпич. Щото и за кирпича майсторлък си трябва, а Стоян и Деша си бяха баш майстори.
Милка Маркова