автор: zaltia

Шумът от чупещи се клони, накара птиците да спрат песните си. Приказният аромат на дървото се засилваше, когато клоните докосваха земята. По-ниските клони бяха огромни, и изпълнени с безброй ароматни цветчета. Сръчните пръсти на берачите започнаха бързо да пълнят черните чували. Старото дърво щеше да им даде парите за хляба...хляба от който се нуждаеха. Недоимъкът и гладът изпълваха постоянно дните им. Добре разбирах причините, довели ги до дървото, но това едва ли беше начинът по който липовият цвят трябваше да стигне до пункта за билки.
Тази тъжна картина се разкри пред очите ми в ранната съботна утрин. Пътувах с колата към едно близко до Търново градче, до което трябваше да стигна много бързо, да свърша куп неща, и в ранният след обяд да се върна обратно. Успях да свърша всичко навреме, и към четири поех по обратният път. Мисълта за раненото дърво ме преследваше през целият ден, и въпреки че ми предстоеше ново пътуване, реших да спра на връщане за малко при липата. Доволен бях от свършената работа, и обмислях предстоящият юбилей на наш приятел от Русе, на който бяхме поканени. Така неусетно стигнах до мястото за което вече ви разказах.
Спрях колата на една близка отбивка, и тръгнах бавно към огромната липа. Край раненото дърво, и песента на птиците звучеше вече много тъжно. Постоях заслушан в песента им, и изведнъж чух как дървото тихо изпъшка. В първият момент помислих че ми се причува, но не след дълго отново чух приглушеното стенание на огромното дърво. Омагьосан от приказният му аромат, аз стоях до откършените му клони, и сякаш усещах съчувствието на другите дървета, на тревата, и на птиците.
С тъжните си очи погледнах нагоре към върхът на дървото, където все още блестяха хиляди жълто- слънчеви цветове, и изведнъж чух странният глас на липата.
-"Не плачи човече...не тъгувай за мен! Аз съм силно дърво, и ще се оправя много скоро. Ние дърветата сме по- жилави, и по- издръжливи от Вас хората. Все пак сме...
просто едни дървета. Дори и душите ни са...дървени. А на вас хората... когато ви наранят, изоставят, или се разболеете ви трябва много...много повече. Трябва ви приятелска ръка, грижите на близките хора, помощта на лекар, пари за лекарства...и още куп други неща. А на нас ни трябва само малко време, вятърът в клоните, и песента на птиците....песента на птиците, слънцето, и звездите.
- Тръгвай си човече....хайде тръгвай! Вече цял час си до мен, а те чакат в къщи...чакат ви приятелите в Русе...."
Погледнах си часовника, и видях че дървото е право. Не бях на себе си от случващото се, и озадачено го попитах:
- А ти откъде знаеш всичко?
-"Приятели сме със слънцето...виж ми цветовете - носят неговият приказен цвят. Вземи от този слънчев цвят приятелю!"
Още не довършило...и от върхът на дървото върху мен се посипаха най- прекрасните му цветове.
Поклоних се на дървото, прегърнах го, и тръгнах бързо към колата сещайки се за забравените в нея телефони, и многото време прекарано с липата. Влязох в колата, и докато оставях на седалката до мен листенцата липов цвят телефонът иззвъня. Вдигнах и чух притесненият глас на жена ми...
- Къде си? Какво става.....добре ли си? Преди повече от час ми се обади че пътуваш....
- Спокойно...ей сега се прибирам. Всичко е наред....не се притеснявай.....и извини ме моля те. Ще ти разкажа всичко по пътя към Русе. Говорих си с едно вълшебно но много ранено дърво....
- Ти наистина си луд! Хайде идвай си по- бързо! Говорил си с дърветата.... Оня месец си говори с една капка....сега с дърветата...направо си се побъркал.
Разбрах, че вече е по- спокойна, казах и едно усмихнато чао, и потеглих бавно гледайки към махащото ми с клоните си дърво. Помахах му и аз, и подкарах към дома.