Даааа.Точно преди Великден се случи .То, сърцето ми, беше започнало да инкасира още преди няколко години негативите на бурния живот, който водех …и сдаде багажа баш преди празника.Е не съвсем, ама колкото да ме натикат в интензивното отделение на Трета градска.И мани - 4 почивни дни бяха, ник’ъв шевинг да изляза по - рано.
Няма как, туриха ме на една количка със съмнение за инфаркт и право горе.
Едно голямо помещение, светло, осем кревата, по два разположени във всяка географска посока.Оказах се на източната стена с още един колега .Той си си беше доста по - болен от мен.Абе болница - кофти.
Светла стая с много прозорци, с много сестри, част от тех готини, част много готини, най - готината ми забучи нек’ъв абокад и втъкна един маркуч в него, по който потекоха бодро жълтеникави илачи.Т.е.Прикования Прометей - няма надежда за ставане - един уринатор и една подлога под кревата, един звънец за зов за помощ и Райското пръскало си тече ли тече..Примирих се, сигурно от успокоителния коктейл в банката на пръскалото и заспах, дълбоко и безотговорно.
Когато се събудих, започнах да разучавам колегите.Човека до мен, ни му се говореше, ни му се гледаше.След малко го изведоха за спешна операция и аз се съредоточих на север.Там, до един спящ дядка лежеше млад ром с мустаци тип”пичеловки”. мургав , леко пълничък, ухилен до уши и с широко отворени зъркели към дежурната сестра, която тъкмо се канеше да раздава кутийки с хапове.
- Филип Димитров - изписука като сойка девойката - взимай лекарствата - и се спря пред цигането.
-Дай сестро, па че те качим на таксито некой ден, даа знаееш - каза Филипчо и се ухили с бомбастична бяла усмивка.
-О, да лежиш в една стая с господин министър - председателя е голяма чест, закачих го аз, щото ми беше писнало да мълча, а и ми се стори остроумно, понеже тогавашния премиер се казваше така.
- Само ти ме позна, батеее!Каато излезем от туука, че ти уредим един мерцедес с наамаление - закикоти се Филипчо и направо ми легна на сърцето.
- Наздраве, закикотих се и аз, и погълнах чашата с отрова, с хапове де.
- Наздраве - пиха до дъно всички, е поне тия, които не бяха по - зле от нас с премиера . Той се оказа 22 годишен пич, от Факултето , бивш трудовак, шофьор на такси „ЗА ЕДИН ДОЛАР ” с факултетско име Фазли.
Кофтито беше, че имаше инфаркт на миокарда, заден, трансморален. Абе, май не много лек.На него никак не му пукаше, верваше си, че това е нещо като настинка и явно лечението беше добро, защото той се чувстваше доста здрав.
И се заредиха ”весели” великденски празници . С Фазлито не спирахме да се хилим, дигайки духа на другите, разказвайки си разни смешни истории за пиянски изпълнения, истории за жени, за далавери и за други готини неща.Майтап да става, че...а и май вдигахме духа не само на другите...
Обсъждахме качествата на сестрите подробно, когато излизаха, разбира се.Санитарките с грубите си шеги също спомагаха за всенародното веселие.
Вкараха ни по едно боядисано яйце, чукнахме се с Филипчо, след като Гюра Булдога докара премиера с все леглото до мен. Абе супер си живеехме, нема що...
Фазли загуби 5 кинта от моята особа, щото се басирахме, че ще пипна най - готината сестра по задника на „голо” без да ми шибне шамар...Аз бех старо куче - като се наведе сестрата към съседа от лево, преструвайки се на заспал, се протегнах, и бръкнах под престилката . Голем кеф - стегнато, кръгло, с прашки, ама студенооооо - не разбрах що. Мани – мани, замръзна ми ръката. Обаче...обаче сърцето ми се стопли, сърцето.Едни сили плъзнаха из вените ми, една радост, малка, ама радост...Е, не се усети девойката, че съм буден, не се разсърди и му прибрах петарката .
И разни други такива неща правехме, той качваше всички сестри на таксито, те му се усмихваха и обещаваха да се повозят .
- Чее те каачим без паари, ти редим - боботеше гласът му и зъбите му блестяха в унисон с очите му. Абе, великденската радост витаеше наоколо…
Некои доктори мрънкаха, че малко заприличало на лудница интезивното от как сме дошли с премиер – министъра, ама май и на тех им беше по – леко от психологическа гледна точка. Нема начин, разбираме ги ние тия работи...
Като бех ученик имаше едно сръбско обедно предаване, за музика, по Радио Београд,”МИНИ-МАКС”.Слушах го преди да тръгна за училище.То завършваше със следните думи:”Све има свой край - тако и мини макс” - Така му казах и на Филипчо, когато в един и същи ден ни осведомиха , че ни местят.
Оказа се, че тревогата била фалшива, немал съм инфаркт, само прединфарктно състояние. Министър - председателят и аз бяхме натоварени на две инвалидни колички и Булдога и Сополаната ни затикаха.към отеделението за нормамално болни.
- На бас по два кинта, че с Гюра ще стигнем първи до ъгъла, викна Фил Кенеди.
- Ок, намигнах на Сополаната и двете с Гюра полетеха.Къде ти, Булдога я скъса с два метра.Нема как - превъзхождаше я по конски сили, а и аз си бех 120 кила.Дадох и двата кинта .Фазлито се разхили доволно. Бутнах тайно 2 кинта и на Сополивката и така тържествено се появихме на бели коне във Второ отделение.
Напъхаха ни в различни стаи и започнаха да ни „раздвижват”Една сладурска рехабилитаторка ме караше да да си въртя пръстите на краката и ръцете, докторите ми забраниха да ставам, пак уринатор и подлога, друго очаквах аз… В една стая с Джек Раби и Мумията, вечно мрънкащи старци, предали се напълно, чакащи Косачката да дойде...
Филип го нема. И него го раздвижват, нема с кой да се хилим, пращам му много здраве, той на мене, еле чак на петия ден ме изкараха в коридора да направя двадесетина крачки.Филипчо ме чака, лъщят му едрите зъби и вика на Силвето, рехабилитаторката, че добре се грижи за мен и че ще я „качи на таксито” за награда.
В коридора се запознах и с Тони, Антон де, от „Люлин”, съквартирант на Филип и той сърдечно обременен нещо .Филип беше омаял и него с веселия си характер.
Заформихме страшна тройка - хилехме се, като ненормални по цел ден.
Намерих си едно гадже от съседното отделение, Русата фея, с аритмия, ама много красива.Запознахме се пред телевизора в нашето отделение, докато гледахме само двамата „Пилето”, по Уйлям Уортън.Тъмно, филма страхотен, обичах романа, неколко компетентни коментара, тогава и брадата ми беше черна и се харесахме. Нея обаче два пъти я връщаха в ритъм с електро шок и си беше сташничко при комбинация от прединфарктно състояние и електро шок дори и да се мисли за секс.Пък и ни беше срам да питаме докторите. Целувахме се, сещате се, но бая внимателно и ... до там .
Фил обеща и нея да качи на таксито, и санитарките, и де що минеше от женски пол покрай него, а Антон се заливаше като луд от смях. Аз го гледах озадачено.
Нощите...Нощите минаваха трудно. Гробищарите не даваха да се палят лампите за четене, а аз бях селектирал успокоителните лекарства и ги хвърлях в кенефа.Един път, голема тъмница беше, напълно буден, облегнат на прозореца, се завзирах в тъмата, където няколко десетки птички църкаха по дърветата из парка. Беше прекрасно, страхотен унисон от гласове, хармония невероятна.Усетих, че сърцето ми заби като здраво. Дълго ги слушах, възхищавах им се и по едно време ми мина такава мисъл в тиквата - абе тези врабци ли са, синигери ли са, дали не ги беше пратил Онзи горе, тук, в двора на кардио - болницата, за да ни върнат вярата в живота? -- Смотльооооо!!!Я не се лигави...- стегнах се аз и се бухнах в завивките. А пилците продължиха да си писукат и виталност, виталност, ама ме припаспаха набързо. Живи и здрави да са, ще им хвърля трохички утре, май това ми беше предсънната мисъл.
Течеше си времето в шеги, закачки и купони, немаше лабаво.
Един път за малко да ни изловят в столовата. Купихме си шише водка, да не миришем де, иначе и тримата се водехме ракиджии. Бяхме пропушили вече, че то трае е ли се толкова време без цигари и една млада, цицеста санитарка, ама убаваааа, ромка донесе касетофон и в 10 вечерта, след визитацията отпочнахме - аз, Русата кифла, Фил, Тони, Черната цица и от къде се беше взел един обратен санитар от съседното отделение, и той циганин.Чудна компания, все интелектуалци!
Като се заизвиха едни кючеци - ужас. Пийнахме, опушихме коридора, хомото ме кани на танц, Русата ме брани ревниво, добре че некой ни предупреди за дежурния лекар, че щехме да изгорим.
Даааа, не беше като в цивилизацията, но се живееше някак.
Имаше и други хубави моменти.Те се наричаха „свиждане”. Идваха ми близките и приятелите, смеехме се и с тях.
На първото свиждане, след интензивното, разбрах, че премиера е женен.Не само женен, ами имаше и две деца - две мнооого мургави ангелчета, къдрави като него, с бели усмивки –досущ Фазлито..Е, на едното още не му личеше бялата усмивка.Те беха наследили сстрахотното му настроение и жизненост и тичаха като анимационни герои из целия коридор.Трансморален, или какъвто и да му беше инфаркта там, мамка му, немаше как да победи тази матова лавина от живот.
Филипчо продължаваше да катери на таксито мацките и Тони истерично се хилондреше.И аз се подхилквах, но се чудех на Антон и на истериите му.Уж на нормален човек мязаше....
В крайна сметка се оказах най - здрав...И дойде време да ме изписват.О, миг велик!!!
Вече с цивилни парцали зачаках пред кабинета на завеждащия отделениетио за епикризата.Разбира се, заедно с Филип Димитров и Тони.
Решихме да пушим по една цигара в пушкома, в тоалетната де. Влизайки, Фазлито подвикна на д-р Дюлгерова, че ще я качи на таксито и тя му отвърна, че с удоволствие ще се възползва. Антончо се захласна от кикот. Запалихме по цигара и аз не се сдържах и попитах:
- Абе Тони, що толкова се хилиш на това такси бе, да му е… майката?!
Тук копелето люлинско щеше да припадне и само промълви на Фильо :
- Давай бе,покажи му!
Филип Димитров бавно и тържествено си свали панталона на пижамата. На животворния му орган гордо се мъдреше с големи букви татуировка Т А Х I…
Задавих се от смях и пушек - че имаше и квадратчетата.
Това е! Истинският министър - председател бързо сдаде багажа, но моя остана на волана дълго време. И аз често ползвах КОЛАТА МУ като такси.