Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 422
ХуЛитери: 1
Всичко: 423

Онлайн сега:
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСтъпала
раздел: Избрано проза
автор: inspired

Откъде се взе тая виртуозна енергия в мен, не мога да кажа. И то за някакви камъни. Все едно ми бяха откраднали жената, проклетите цигани!
Нямам нищо против ромите. Играл съм с тях, пари назаем съм им давал и са ми ги връщали..., но виж, срещу крадливите цигани, ако ще и българи да са – имам! Много имам!
Нашата къща на село е насред улицата. До реката. Казвам наша, защото е родова. На прадядо ми, на деда ми Гьоше, на баща ми – и сега на мен. Не съм я купил от някой погубен род. Наша е!
И винаги е била на улицата. Другите се крият вдън дворовете – зад изгнили плетища и обрасли имоти, зад огромни каменни стени със зли кучата и видеокамери, а нашта – на пътя.
„Абе що си я цопнал като кравешка фашкия на улицата, бе!”, рекла една стара конкуренция на прадядо ми навремето, но и той не му останал длъжен: „Ами все да ти е в носа и в очите!”, рекъл, или нещо подобаващо. Разбираемо. Нали били двамата най-богати селяни. Ама никой не посягал на имота на другия.
А сега – цигани... Мамка им! Ще ми крадат стъпалата! Дето са на сто години, докарани с двоен волов впряг от каменоломната на „Мечи дол”.
Брусов камък. С тънък ръб. Гладки правоъгълни стени, ония от пирамидите ряпа да ядат. Седнеш на тях и ти стане драго. Наточиш си чекийката, косата... Лете ти топло отдолу. Нищо не може да ги мръдне, ни растение, ни животно, ни човек.. Мамка им циганска!
Така псуват на село, затова и аз. Никога тук не е имало роми, както сега им викат, трябва да са дошли от съседните села.
Вижте какво, драги, аз съм планинец, с мен шега не бива!
Може и да съм албанец. Още по-лошо. Навремето, през робството, турците заселили тук албанци, за да им пазят проходите. А с тях наистина шега не бива.
Бил съм богат! С какво съм богат? С четири каменни стъпала. Верно идеални, верно вечни. Верно скъпи. Но ти посягаш на рода бе! Знаеш ли, ако си в Италия, какво ще стане с тебе! Мафията ще те разчекне, ръчичките ще ти изсъхнат!
Верно, кълна като жена, ама и това ми е вродено. Баба ми била циганка, казват, намерена била... Е това не мога да понеса. От рода да те окрадат. С в о и . На такива ептем не прощавам!
Само че не мога. Как да ги откриеш, как да им отсечеш ръчичките. В кой век живеем – в двадесет и първия! Технологии, цивилизация, закони. Че съм и адвокат по професия. Как да ги гръмна сега!
Обадих се в полицията. Така и така, викам, дошли в полунощ с лостове, бùли, бùли, разбили ги, натоварили ги на едно строшено „БМВ” и заминали. Преди това чакали, пушили, докато угаснат всички къщи. То бабичките нали си лягат с кокошките. Верно, видели ги две, ама ги било страх да се обадят да не ги изнасилят и пребият, брей, че народ! Гледали сеир като на телевизия...
„Че що ше кахъриш жа четири камъка, бе, комшу”, дума ми баба Денка, „Ще ши отлееш ш бетон нови. Те цялото шело окрадоха!”.
Мамка им!
Не на бабичките, те какво – шубелив народ сме, практичен.
Жена ми се смее.
„Не те е ли срам да се обаждаш в полицията за четири камъка?”, вика.
„Какви четири камъка, ма! Душата са ми взели! Родовата памет са ми разкъртили!
Грозна работа е – вместо стъпала – полусрутени подложки. Сякаш разложен труп пред вратите гледам. Отвратително. Че и миризма усещам...
Обадих се. Отидох. Писахме протокол. Описахме ги – 120/40/30 см. Лек нишан отстрани. Капки боя. По това ги познавам.
„Ако на мен ми откраднат нещо, ще ги застрелям” – вика ми следователката. Бойна мадама.
Да бе! То така става!
Още от сега уговаряме с нея след два месеца дата за спиране на наказателното производство. Така се прави при неизвестен извършител. И делото – за пет години в архива. След това го унищожават. Край. Благодаря и довиждане!
Излязох навън и се успокоих. Човек трябва да приема нещастието мъжки. Какво толкова – ще си намеря други.
Да, ама ме гложди. Гложди, чак сърби. Нали съм тактик по рождение. Трябва да измисля нещо. Шофирам и мисля. Клопки измислям за циганите, значи. В циганското им село. Капани. Да кажем отивам в катуна и им казвам: „Абе брато, търся да купя хубави брусови стъпала, по 20, е може и по 30 лева парчето.” Те веднага ме водят и ми ги показват. Точно моите! Аз ги плащам като скърцам със зъби. Колко било просто и лесно! Те ме набиват, вземат ми всичките пари и ме изхвърлят на пътя. Мамка му! Никой не ме защитава, никой не познавам! Рисковано.
И тогава се сетих за Данчо-циганина дето ми маза къщата. Хубав човек. Дребен, но хубав. Добродушен, а не злобен. Скромен, а не алчен. Обаждам му се.
„Искам да те питам нещо на четири очи.”
„Идвай! Вкъщи съм.”
Гостоприемен.
Къщата му – стара съборетина, но стегната. Целия род се търкаля там. Ама и рабòти! Синът му се бръсне, баща му стриже овцете, жена му готви, трите сополиви внучета чистят нещо, подреждат. На него ръцете – черни. Мирише на тор. Е това е то – работлив циганин, няма да те излъже. Циганин, ама по-работлив от цяло българско село. И затова външно не прилича на циганин. А мързеливите българи – приличат.
Вадя снимките и му ги показвам. Искам да купя ей такива, казвам, ама досущ като тези стъпала,... а?!.
Данчо вади телефона и звъни на някой. Оня идва от съседния двор.
Като го видиш – мутра. Мутра, ама някак добродушна. С големи космати уши. Гледа снимките и клати глава. Казва се Марко.
– Преди една седмица точно такива имахме – вика – но вчера ги продадохме. Язък! – искрено се ядосва.
А на мен хем ми трепна сърчицето от радост, хем ми клюмна носа от мъка. Ако тия проклети бабички ми се бяха обадили веднага след кражбата, щях да си ги купя отново същите. А те – „Отде па да знаем, че са ти били толкова важни камъните...”
Знам ви аз, бабки-сладки, досвидяло ви се е едно обаждане по телефона за 15 стотинки на минута!
– Можем да ти доставим други, по хубави, от гранит!? – чувам аз Марко – още утре.
– А кой ги е купил? – питам наивно – не можем ли да ги откупим?...
– Изключено! – казва Данчо – свършена работа. Това е закон!
Въздъхвам и питам:
– Ама новите да не са крадени?
– Изключено! – клати глава и Марко. – Захвърлени са горе в планината, тревясали, мъхлясали, нямат собственик!
На езика ми е да попитам къде в планината, но замълчавам. Нама да ми каже.
– Ами ако имат? – настоявам все пак аз.
– Ако имат – казва Марко и се почесва по мръсната остригана глава – имаше такъв случай, но къщата им се запали... Изгоря им къщата и не са разбра какво е имало и какво е нямало по нея... И без това идваха от дъжд на вятър в тая съборетина...
Добре, че Данчо ми е приятел! Побиват ме тръпки и поглеждам към него. Данчо е напълно спокоен.
– А... ако ми ги откраднат от къщата – питам пак с малко по-тънък глас.
– Не бой се, бре! – удря ме свойски Марко. – Щом си ги купил от нас!
– Колко? По 30 лева ли? – избързвам.
– 35, може и 40, трябва да ги видим, ама помня, че бяха дълги, едри и тежки, по 150 кила единият, как се вдигат такива камъни, знаеш ли...
Кимам съчувствено с глава. Не знам каква е тая моя слабост по каменните стъпала, ама и 50 лева да ми бяха казали, щях да се съглася. За парите после ще мисля.
– Добре – казвам бързо – кога?
– Ще ти се обадим довечера. За утре вечер. Ще ги докараме с магарето. И то е Марко, хе-хе! Дай си номера на телефона!
Давам го, благодаря на Данчо с „Твоето не се губи!”,
той ми отвръща с „Няма нужда, всичко ще е наред!” – и се разделяме.
Двамата гледат след колата ми. Измъквам се по терлици.
Брей, какъв бизнесмен се извъдих и аз!


Прибрах се в село и нищо не казах на жена ми, освен, че съм подписал протокол в полицията. Трябваше да го обмисля. Четири стъпала по 40 лева са 160 лева плюс още 20 за Данчо. За магарето, горкото, сигурно още 20 лева, та таман 200!
Тогава се сещам, че къщата ми е застрахована за пожар, земетресение и вандализъм!
Вандали! Точна дума. Ще ми разбиват на мен стъпалата! Веднага се обаждам на мобилната група от „Армеец” АД..
Преди това съм приготвил диктофона и ги записвам, защото някои застрахователни компании правят номера.


– Дали ще имаме 100 лева да заравним и изчистим градината и да си купя малко цветя за 30 лв. Как мислиш? – от думите на Лена ме побиват тръпки.
– Ами... – мънкам – точно сега ли...
– Че кога друг път! – казва замечтано жена ми – Такава хубава пролет не е била от три години...
После се сеща за мойте ядове и млъква уплашено.
Това женското предчувствие е голяма работа. Веднага усети, че кроя нещо извънредно и парично. Няма как – трябва да й кажа плановете си.
– Тия каменни стъпала от прадядо ми... – натъртвъм на „каменни” – трябва да се оправят... да се подменят... с нови...
– Колко... – пита жена ми.
– Те са застраховани – казвам – в „Армеец”... За вандализъм...
– Не ме разсмивай – казва спокойно тя. – Големите пари, ако изобщо дойдат. Откъде ще намериш същите стъпала? Нали няма да ги крадеш...
– Няма! – казвам великодушно. Как си го представя тя – това не е по силите на двама ни, даже и на двама ни с Минчо, оня якия, от кошарите.
– Българинът си пази имота, коня и булката, нали знаеш! – казвам твърдо – Не си оставя току тъй нещата. Трябва реабилитация! Незабавно! – извиквам.
На жена ми е пределно ясно, че няма да се успокоя, докато не стане това, което искам. А докато стане – яка и дỳша – толкова отрицателна енергия ще избълвам, че каменно стъпало да си, ще се пръснеш, камо ли моя жена. Знае, че пред нищо не се спирам...
Лена въздъхва и ме поглежда:
– Мен да бяха откраднали, нямаше така да полудееш...
– Хайде, де! – казвам веднага – направо щях да ги разбия! Пък и ти струваш много повече от 200 лева!
Жена ми ме поглежда сепнато, очаквала е по-малка сума, после се усмихва някак тъжно, за сбогом на градинката си, но се овладява и казва:
– Действай! С теб съм. Стъпалата правеха къщата!
Знаех си, тя е истинска възрожденска съпруга!


Цяла нощ спя с телефона под възглавницата, но Марко се обажда едва на другата вечер. В слушалката се чува един приятен и ритмичен тропот от копитата на неговия брат-близнак и съименник.
– Къде си? – питам го и се усмихвам щастливо.
– В планината високо – отговаря Марко. – Слушай добре, от гранит са, единият е малко по-дълъг, но и четирите ти ги даваме само за 40 лева парчето, по-малко не може, чисти и запазени са, какво ще кажеш!
– Добре, де! – отговарям бързо – няма проблем, идвате ли?
– Има проблем! – отговаря Марко. – На магарето му стана лошо, едва върви, много са тежки камъните, трябва да дойдеш с БМВ-то и да ги вземеш преди да се стъмни и Марко да е хвърлил топа.
Изпитвам тих ужас от клопката, в която ме вкарват. Сам с БМВ-то в планината по разбития път, с 200 лв. в джоба да товаря 4 камъка по 150 кила всеки, счупвам си колата и главата ми счупват след това и ме ограбват, че и колата ми откарват, макар и счупена, с магарето на буксир... Ужас!
– Абе как с колата такива тежки парчета, бе! – виквам веднага в слушалката – отиде съединителя, изключено!
Ритмичният тропот кънти ясно в слушалката, ама май наистина не е съвсем ритмичен, защото сякаш чувам как Марко магарето ми диша тежко в слушалката и всеки момент може да издъхне... Да им плащам и магарето! Егати! Няма да стане!
– Спри го! – виквам веднага – Не мъчи животното!
– Не може сега – обяснява ми спокойно Марко – по надолнище сме. Ще ти се обадя след малко...
Сърцето ми бие и ще се пръсне. Представям си как Марко се спъва, колата го затисква и премачква... Включвам веднага за презастраховка записващото устройство и едва съм натиснал копчето и телефонът пак звъни.
– Слушай, ще ти ги докараме с един джип – казва Марко, но ще трябва още 30 лева, съгласен ли си?
– Съгласен!!!
– И още 10 лева обезщетение за магарето.
– Съгласен!!!!
– Ще закъснеем, докато разтоварим и се върнем, чакай ни, брато, ще дойдем след три часа...
Докато се чудя как да си обърна езика да го попитам дали стъпалата все пак не са крадени, за презастраховка, ако се наложи, те затварят. Ми има ли значение, ако са крадени и някой си ги познае, ще трябва да ги връщам...
Сега е седем и половина вечерта, почти се е стъмнило.
Звъня веднага на Данчо – да засека казаното.
– Щом са казали, ще дойдат – успокоява ме той с известна досада, сигурно си пийва ракийката след дългия ден – ти приготви парите и нямаш проблеми...
Парите съм ги приготвил още снощи. Хрумва ми да им предложа писмен договор, даже го написвам, но после разбирам безумството на подобна операция – писмен договор с непознати неграмотни цигани за покупката на четири камъка, със специална декларация, че не са крадени – ха-ха! Доказателство за пред съда и полицията!
Все пак сгъвам листчето и го слагам в задния джоб. После отивам да хапна нещо, че стомахът ми се е свил и да предупредя Лена, че ни чака дълга нощ...

Някъде малко след полунощ един черен джип без светлини бавно и безшумно приближава на заден ход към къщата.
Четирима са. Марко го познавам още в колата по големите уши. Другите двама са яки като прасета. Чевръсто отварят багажника и пускат една дебела дъска, по която да хлъзнат камъните.
Вадя парите – четири по 50 лв и ги пошумолявам под светлината на мижавата крушка. После добавям още 10 лева – бакшиш. Жена ми приближава в сянката на терасата с една табличка – джезве с горещо турско кафе за гостите и чашки. Само питката със сол и чубрица липсва. Изведнъж разбирам, че не трябваше да си показвам жената, но вече е късно. Успокоявам се, че е твърде тъмно да я разгледат.
Тарторът им слиза и той. Едно дребно и симпатично момче с двудневна необръсната брада. Излъчва сила на характера и талант на велик комбинатор и единствен е облечен модерно. Изобщо не прилича на циганин.
– Виж ги – казва – дали ти харесват.
Поглеждам ги с едно око. Огромно разочарование – не са моите, но и друго не съм очаквал. Груб бял гранит, вярно, ръчно издялан, но са бели, не са сини. Единият наистина е по-дълъг и много хубав, с остри ръбове. Него ще го сложа най-отгоре, на площадката...
Подавам му парите. Той само кимва на едното прасе и оня ги поема и ги преброява, проверява ги дали са фалшиви с нокът и ги подава на тартора. Оня ги взима небрежно от него и ги слага бавно в един дълбок кожен портфейл.
После ония двамата и Марко се хващат на работа и след минута стъпалата са подредени като по конец един до друг до старите руини.
Марко ми се хили фамилиарно и предразполагащо и все поглежда към питиетата.
– Как е магарето, Марко, – питам го, вече съвзел се – живо ли е? Включил съм и 10 лв. за него.
– Екстра! – отвръща жизнерадостно той – отдавна спи.
Предлагам им чашите и Марко веднага я взима под неодобрителния поглед на водача.
Поднасям веднага и на него и на другите двама.
– Аз съм Петър – казвам фамилиарно – а вие!
Ония мълчат и не отговарят. Естествено. Сега остава да им предложа и писмения договор и да се подпишат, без да си кажат имената.
Пробутвам им още един път кафенцето, но тарторът категорично отказва. Другите двама също. Само Марко поема втората чаша.
– Вземи! – казвам отново на тартора – хубаво е, да се стоплите.
– Благодаря! – отвръща твърдо – не пия!
Хитър е, брей! Не пиел кафе.
Знае защо му пробутвам чашата. За отпечатъци от пръстите и не пипа! Наистина го бива. А Марко вече пие третата чаша. На него хич не му пука. Той е невинен като магарешки ангел.
А ония двамата вече ме разпитват.
– Къщата за колко я купи – пита единият от прасетата.
Обиден въпрос!
– Тя е на прадядо ми! – отвръщам гордо. – Не съм я купил – моя си е! Родова!?
Много добре знам, че това не им говори нищо, но се ядосвам.
– А стъпалата редовни ли се? – питам по-смело. Да не би да са... крадени... Щото Данчо, нали каза, а сме приятели с него... Да не си ги познае някой, че пари струват...
Ей, най-после езикът ми се обърна.
– Няма такива работи, брато, не бой се – отвръща широко усмихнат Марко.
– Няма проблем – намесва се и тарторът, и усещам, че вече ме е преценил колко струвам. – Аз отговарям за старините – казва любезно – ако имаш проблем или пък търсиш нещо...
Следва неловко мълчание. Време е да се разделяме.
– Да знаеш някой да е купил къща наоколо? – пита пак едно от прасетата.
Клатя глава мълчаливо. Подавам им ръка, но те не реагират. Влизат в джипа и потеглят. Запомних им номера, ама за какво...
Вече ги няма, а аз сядам уморено на новите каменни стъпала и изключвам диктофона от чантичката, която съм закачил на колана си, за всеки случай.
Чак сега усещам колко съм щастлив и изтощен.
– Ставай вече, да не настинеш! – гласът на Лена ме изтръгва от вцепенението и умората. – Утре ще им се радваш.
Ставам и след минута съм заспал дълбоко в кревата.


На другата сутрин първата ми работа е да погледна през чардака дали стъпалата са там. Там са! Цяла нощ съм сънувал как съм ги карал с каручката на Марко, а магарето ми говори: „Не бой се, момче, много съм изморено, но няма да се откажа. Честна магарешка дума!“
Слизам да ги огледам на светло. Половината село вече се е събрало и цъка.
– Не шъ шъщитe! – казва категорично баба Денка и гласът и звучи някак подигравателно. - Жа колко ги купи?
Чувствам се унизено. Това, че не съм си върнал шъщите брусови стъпала е показателно, че съм по слаб от ситуацията. От живота! Половината умряло село е обирано от цигани, но досега на никой нищо не са върнали от полицията, нито са си ги изкупили обратно, и аз – ето на!, и аз не можах да си ги върна, хем пари съм дал... Унизително!
– Колкото-толкова! – казвам грубо. – Не е ваша работа. Не са брусов камък, но са от гранит, още по яки и я го виж тоя камък – произведение на изкуството!
Наистина за тоя камък нищо не могат да ми кажат, толкова е хубав. Качвам се на него и ги поглеждам от високо. Народът си разотива, а аз осъзнавам, че съм останал без пари и не мога да ги бетонирам веднага.
Затова решавам да остана на село с 5 лева за храна, а жена ми да се прибере и да ми изпрати по пощата 150 лева за майстори и материали. Камъните досега ми струват 330 лева (с комисионната за Данчо) и едва гледам жена ми в очите. В градинката не припарвам, в нея всичко е увяхнало и тъжно. А и камъните изобщо не поглеждам, струват ми се наистина позлатени и безсъвестни.
Много ми е гузно. Решил съм, докато съм на село, да съм само на хляб и вода, да се самонаказвам и да пестя от закуски. Поне това да ме издигне малко в очите на жена ми...

Ама камъните си ги бива, нали?!


Жена ми замина и обеща да ми прати веднага пари и да не се кахъря, обичала ме много, както аз обичам камъка си. Всичко щяло да се оправи, тя щяла да гледа децата и да работи, докато аз ги бетонирам.
Обаждам се веднага на Тодор Пожарникаря, но той може едва след три дни да дойде и да ми работи. Така е, на село няма работна ръка, когато могат – идват – и не можещ да придиряш. Надницата му е 35 лв.
А мен ме тресе шубето да не дойдат ония с бригадата да си ги вдигнат обратно през нощта.
Приготвил съм фотоапарата на светкавица, телефона – на номера на полицията, и един огромен леген, пълен с пепелява вода, като дойдат – да им го излея отгоре от чардака – за стрес, понеже нямам разтопен катран...
Най-големият проблем е как хем да спя, хем да чуя, ако дойдат. Да знаете, това е едно особено състояние на духа, което умеят само висшите граничари. Един такъв тънък кучешки инстинкт да се събудиш в точното време на точното място. Отделно и на всеки час се будя за тоалетната и гледам през чардака. Лампата стои запалена, че и едно фенерче съм насочил. И един невидим конец отдолу с медено звънче на терасата....
Голям позор ще е, ако си ги откраднат обратно под носа ми преди да съм ги залепил, голям позор!


След втората вечер вече се успокоявам. Дори си свирукам от чардака. Вали непрекъснато дъжд, разкалва около камъните, няма начин да не оставят следи. Тая нощ спя дълбоко и щастливо.
Рано сутринта звънчето звъни като откачено. Тичам по гащи към балкона. Дошъл е Тодор Пожарникаря с два лоста и оглежда местопрестъплението. Ще бетонираме.
Надвесвам едно платнище над камъните, за да не се развали циментовата смес. Обувам си анцуга. Идва още един комшия и почваме работа. Разчистваме леглата от руините, оформяме ги, после с лостовете наместваме камъните „на сухо” и ги нивелираме. После пак ги отместваме, за да налеем бетона. Докато пъшкаме с лостовете над камъните, вятърът е отместил платнището и сме вир вода. Пуловерите ни са мокри, краката също. Тодор изведнъж решава, че в този дъжд повече не може и отлага за утре. Напълно го разбирам, една надница му е малко, иска две. Качваме се като мокри мишки в къщата, паля печката, правя обяда, докато те двамата ми изпиват ракията. Стара, отлежала, хубава, пазех я за стогодишнината на къщата. Нищо. Важното е да довършат утре работата...
Най-сетне майсторите си тръгват, а аз оставам да се суша до печката. Слагам пълния леген отгоре и само след минути си кисна краката в гореща вода като истински чорбаджия.

На другия ден пак вали, но майсторите идват, защото им се е усладила ракията, но аз до последно не им казвам, че нямам повече. Честна дума – нямам!
Качват се по едно време горе, уж да отмине дъжда, но като виждат, че ги черпя с лимонада, въздъхват и слизат да работят. Аз седя на чардака и от време на време правя снимки на стъпалата. Отгоре хората изглеждат дребни и нещастни, а камъните – величествени. Това е от дъжда. Камъкът обича водата, като го окъпеш става по-достолепен. А малките камъчета в реката са направо като цветни рибки.
Вече напълно съм се успокоил, напрежението, онова, което ми даваше енергия в началото, го няма и целият гняв е изчезнал. Сега започвам да ставам поет. Започвам да виждам нещата от вечната им страна, а не от преходната, както обикновените хора. Влизам в стаята със старинните предмети и взимам една огромна конска подкова.
– Майсторе – викам отгоре – това да го сложиш на най-горната площадка в средата!... Такаа, леко я натисни в цимента, стига! Абе завърти я бе, човек, нямаш ли усет за красивото, още малко наляво, а така! А сега с мистрията подравни цялата площадка и с пръсти изчисти подковата. Внимателно да не я отчекнеш. Добре. Браво! Я се дръпни да видя!
Тодор чеше с мръсни пръсти мократа си глава и ми се чуди на естетиката. Но той нищо не разбира. Това е за късмет. Освен това стои като черна звезда на челото на бял кон. Уникално! Създава дистанция. Преклонение пред стъпалата на дядо ми, поезия...
Щраквам няколко снимки с фотоапарата и казвам важно:
– Майстори, а сега оправете инфраструктурата наоколо... Пейзажа, бе! Махнете буците пръст, сложете чимове около стъпалата, а старите парчета от бетона долу в кофите!
Майсторите стисват зъби и почистват. Така и така ще ме одерат, поне след това да е чисто.
Качваме се горе и веднага ме одират със сто лева. Нищо не казвам, вадя лист хартия и пиша договор-разписка за платената сума. Те за първи път виждат такова чудо и се дърпат, обаче обяснявам твърдо и спокойно, че ми трябва за застрахователя и те кандисват. Прибирам разписката и гадно споменавам, че ако не декларират сумата в данъчното другата година, ги грози глоба до петстотин лева. От това ги втриса и бързат да си тръгнат, защото е ясно, че днес няма обяд и ракия.
Изпращам ги учтиво, покривам с платнище стълбището да не го мокри дъжда и го затискам с две павета. Прилича на експонат от Лувъра, който предстои да бъде открит с шампанско и фойерверки. Най-после съм сравнително удовлетворен и веднага се обаждам на жена ми да й се изповядам за свършеното.
После паля печката и отварям от тайния резерв сливовица, няколко пъти си наквасвам устните. Мисля, че го заслужавам. В края на краищата нали аз съм главният майстор на операция „Стъпала”!


На другата сутрин грее едно хубаво, чисто слънце и аз веднага махам платнището. Стъпалата грейват. Е, не са сини като старите, а бели, но и така къщата си е върнала предишния достолепен вид. Комшиите ги поглеждат с едно око, очевидно е, че ми завиждат – за три дни оправих положението, освен това богат съм бил, имал съм власт, направил съм го. Оставям ги да говорят...
Вижте, всичко е атавизъм, ген, дух на прадедите, нещо дълбоко вкоренено в мен, което не ме оставя на мира... Това е.
И отсега нататък, знам, – животът ми тръгва нагоре.
Връщам се в София. Първата изненада – получавам неочаквани пари от отдавна забравен и неблагодарен клиент, на който отново съм притрябвал, и веднага ги давам за градинката на Лена. После застрахователят ми плаща 120 лева (с материалите) за събитието. Представил съм му протокола от полицията и договора с майсторите.
Какво повече. Би трябвало да съм щастлив.
Да, щастлив съм.
Не, не съм.
– Щастлив ли си вече? – пита Лена.
– Щастлив съм – казвам.
Но не съм. Нещо ме човърка. М о и т е стъпала. Къде са, кой ги е откраднал, как се чувстват т а м. Ще ги открия ли някога?...
Мамка им, ще ги открия!
Мятам се известно време нощем, но после времето изтрива всичко. В края на краищата това е живота, едно загубваш, друго намираш...
– Какво те мъчи? – пита жена ми.
– Ако те бяха откраднали тебе и те бях сменил с друга, дали щях да те забравя – казвам.
– Ох, миличък – целува ме тя по врата – забрави ме! Стига си се измъчвал.... А и да ме намериш, вече няма да е същото...
Права е. Страшно е да си го помисля.


Минаха почти два месеца и вече беше време да ме извикат за прекратяване на делото. Една тънка надеждица обаче все още светулкаше в душата ми, но се правех, че не я забелязвам.
Навсякъде разправях как са ми откраднали стъпалата, как съм си купил нови, още по тежки и по-хубави и как съм ги бетонирал здраво. Хората се впечатляваха и ми се възхищаваха. Това ме уравновесяваше и възмездяваше, лекуваше ранената ми психика.
Но винаги, винаги накрая някой задаваше ония гадни въпроси и отчопляше коричката...

– А КАКВО СТАНА СЪС СТАРИТЕ СТЪПАЛА?
– А ПОЛИЦИЯТА ХВАНА ЛИ КРАДЦИТЕ?

Ужас! Усещате ли оня метален вкус в устата? Аз го усещам. Вече не разказвам историята на никого. Вие сте последните. Честна дума!

*

Беше една свежа лятна утрин, точно два месеца след като стана онова със стъпалата. Но оная сутрин бях забравил за това. Събудих се като новороден. Пълно незнание за случващото се в този ден. Пълна забрава на миналото. В такива утрини Бог бди над нас и пречиства душите ни. Нещо невидимо ни се усмихва, а ние не го осъзнаваме...
Излязох на разходка сред парка на големия град – почти сред природата. В такива летни утрини най-обичам духа на хладната гора. Влажният й мирис. Спокойствието. Вървя по алеята и се чувствам новороден. Имам си всичко – хубава къща, чудесна професия, добра жена..., ето, животът отново е щедър към мен и всичко, което съм загубил, даже и дреболиите, винаги ми ги връща по някакъв начин. Нима го заслужавам? Нее... Не го заслужавам...
А защо пък не?!
Вървя и си подсвирквам на мене си и сам си отговарям, защото се чувствам боголюбив и невинен...

Затова много мразя в такава утрин някой да ми звънне по телефона и да ме притеснява. Да ми нарушава хармонията. Да ме занимава с проблемите си...
Вдигнах слушалката.
– Г-н Петър Донов? – каза учтив мъжки глас.
– Същият!
– От районното управление Ви безпокои лейтенант Петров. Г-н Донов, трябва да се явите на следствена процедура в качеството Ви на свидетел. За разпознаване. Вдругиден, в петък, удобно ли Ви е, по възможност между 14 и 16ч.?
Нещо ме прободе под лъжичката. Разпознаването е неприятна процедура. Нареждат няколко лица и между тях е престъпникът. А ти трябва да посочиш кой познаваш от тях, ако си спомняш. И щом ме викат, значи, че съм присъствал като очевидец на нещо неприятно, я катастрофа, я скандал, я... Трескаво се мъчех да си спомня къде и кога е станало това и нищо не ми идваше в главата.
Човекът отсреща се покашля.
– Удобно е – казах. – А в кое районно?
– В град К....... Нали вие сте Петър Любенов Донов?!
– Аз съм.
– Значи сте запознат със случая, заповядайте! – и човекът затвори.
„Стъпалата!” – проблясна в мозъка ми – „Хванали са крадците!”
Но като се израдвах и успокоих, веднага започнах да се съмнявам и притеснявам. Защо ще ме викат точно мен да ги разпознавам, аз не съм присъствал на кражбата?... а пък да са намерили точно моите стъпала е малко вероятно...
После изведнъж ме втресе. Сигурно ме викат за НОВИТЕ ми стъпала. Хванали са Марко и компания в кражби, разбрали са и за мен и сега ме викат уж да разпозная извършителите. Добре, ще ги разпозная, но тогава излиза, че ще трябва да обяснявам и за новите стъпала. А най-вероятно те са крадени, така че ще трябва да ги връщам. Ех, че клопка! Собствениците са открили кражбата, оплакали са се в полицията... А откъде са научили, че са при мен? От бабките в село, естествено!...
О, не! Да си разбия моите стъпала, да ги натоваря на мои разноски и да ги занеса обратно в полицията, а там да си ги получат другите... Не!
Унижение. Проблеми. Обяснения – как съм ги купил, защо съм ги купил, не съм ли допускал, че са крадени, като съм видял, че са цигани, и как така нямам документ за тях...
Ужас!
Веднага си представих огромните надписи в жълтата преса:

„АДВОКАТ ЗАМЕСЕН В ОБИР НА КАМЪНИ!”

„АЛЧЕН
АДВОКАТ
ГРАДИ КЪЩА
С КРАДЕНИ ВЕЩИ!”

„ЦИГАНИ И АДВОКАТ
ВЪРТЯТ
КОКОШКАРСКА ИСТОРИЯ!”

И тъй нататък...

Природа ли! Чувах само свраките как грачат грозно и зловещо...


Цяла нощ не мигнах, а на другия ден бях като несвестен. Знаех, че трябва да постъпя достойно, да върна стъпалата, да се извиня на собствениците. Да не предам циганите. А защо да не ги предам?! Ако те същите са откраднали и дядовите ми стъпала, а аз сега да се правя на кавалер ли!? Не стига че ме излъгаха, че не са крадени...
А да кажа ли на жена ми? Не мога да не и кажа. Цялото село говори вече сигурно. Ще трябва да дойде с мен, иначе ще се срина там от притеснение. Боже, колко навит бях пред следователката, а сега се чувствам като нещастен крадец, кокошкар!
– Изключено! – казва Лена – на работа съм, не мога да отсъствам. Отивай и оттам ще се обадиш, ще решим какво да правиш. С теб съм! Голяма работа, едни камъни, ще ги върнеш и толкова, откъде да знаеш, че са били крадени. Ще си купиш нови или ще си излееш от бетон. Вземи повече пари...
– Никакъв бетон! – виквам. – О, боже, тъкмо повярвах, че съм късметлия!
– Ми късметлия си! – казва Лена – нали не ти откраднаха жената и не ти пробутаха друга крадена... И си облечи официалния костюм – добавя – да приличаш на адвокат. Да не отидеш по анцуг!
Най-после и аз поглеждам нещата от другата им страна – от смешната.
Толкова смешно никога не ми е било!


В петък вече пътувам за град К..... Взел съм си кожената чанта, една книга да се разсейвам от лошите мисли и фотоапарата – за последни спомени.
Пак вали ситен гаден дъждец, а аз се ядосвам, че съм си забравил чадъра. Новият костюм ме убива, но то какво не ни убива днес, та един костюм. Пък и от дъжда ще се отпусне...
Настроението ми е като на несретник. Язък ми за спечелените дела, парите и общественото положение. Така е, когато човек прилепне прекалено много към нещо. В случая – към проклетите камъни. Започвам да забелязвам, че и аз започнах да ги наричам камъни. Каква е тая моя психическа ли, наследствена ли зависимост от камъка, от дялания камък, не мога да разбера... Сигурно това е било единственото чувство за сигурност, което сме имали хилядолетия назад. А това, че съм със сигурна професия сега, изобщо не ме топли. Камъкът ме топли повече.
Влизам в районното и съобщавам мойто име и името на следователката. Отговорът е – „Да изчака долу!”. Оглеждам се да видя някой от моите познати. Няма. Сигурно ги разпитват горе. Поглеждам към паркинга. Едно магаре с каруца гони с опашката конските мухи и чака търпеливо стопаните си. Дали е Марко? Възможно е. Всичко е възможно. Въздъхвам и сядам на почернялата скамейка.
Най-после следователката слиза. Махва ми с ръка да я следвам. Минаваме през някакви мрачни коридори и се озоваваме в задния двор на полицейското управление. Междувременно успявам да зърна килиите на ареста им. Някакъв луд пее. Друг кашля ужасно. Подтискащо. Дъх на мухъл и непризната вина. Най-сетне излизам на чист въздух.
Дворът на полицията е огромен. Отсреща се вижда Ръжана – планината, в която е нашето село. Дърветата в двора са се разлистили и мирише на узрели липи. Каква идилия...
И тогава го виждам.
Камионът.
Стои величествен и самотен в единият ъгъл на двора.
Целият натоварен до пръсване.
Със стъпала.
С много каменни стъпала.
Плячката на полицията!

Спирам втрещен и изключвам.
„Хванали са ги” – е последната ми мисъл преди почти да припадна.
– Лошо ли Ви е? – пита следователката и ме гледа внимателно.
Всъщност това е абсанс – кратко изключване на съзнанието, миг олюляване, неволно изпускане на предмети.
– От пътуването е – казвам – пък и не съм закусвал...
– Ще можете ли да си ги разпознаете? – пита тя. – Ако ви е нужна помощ, да извикам колегата.
Махвам ръка в знак на отрицание.
– Сигурно сте изумени от количеството – казва тя – не сме ги броили, но са над 100 бройки. Износ за Италия. Добре, че имаме свой човек сред циганите. Обади се точно навреме и ги задържахме... Като сте готов, обадете се на пропуска да дойде колегата да ги заснеме, за да ви ги свалим... Ето ви рулетка да им проверите размерите, както е по протокола.
После изчезва.
Подпирам се на първия слънчев лъч, за да не падна. Какво очаквах – а какво излезе! Велико!
Такова усещане наистина е велико. И се случва само един път в живота ти. И трябва да се изживее до края.

Качвам се на камиона с фотоапарат през шията. Лазя по тежките каменни блокове, оглеждам стъпалата едно по едно. Кои четири от тях са моите? Камъните са нахвърляни небрежно – по очи, по гръб, на хълбок... Снимам, меря с рулетката, търся нишаните – малко кафява блажна боя по ръбовете, следи от застъпване, характерния синкав цвят... С всяка измината минута почвам все повече да се притеснявам. На пръв поглед нито един от каменните блокове не е моя. Всичките ми се струват прекалено хубави, прекалено ценни. А и всичко ми е като насън. Разбирам много добре, че ако мойте са на дъното, не може да се свалят всички, за да си ги позная. Междувременно рулетката ми се закача между камъните и не може да излезе. Около 15 минути се мъча да я извадя, най-после успявам. Изведнъж виждам, че новият ми зеленикав костюм се е превърнал в пачавра. Целият съм в прах, кал и зелени следи от тревата по камъните. На всичко отгоре е изгряло и едно лятно слънце – пот тече по шията ми, мишниците ми са мокри, умът ми е замъглен. Най-накрая се успокоявам, слизам от камиона и сядам под каросерията на сянка. Изобщо не ми пука за костюма, ще ми го изперат. Въпрос на чест е да си позная точно моите стъпала. Не че няма по-хубави. Знам, че каквото и да посоча, ще го получа. Сравнявам снимките една по една, увеличавам изображението. Най-накрая стеснявам избора до две възможни групи от по четири камъка. За три от тях съм почти сто процента убеден, че са мойте, но четвъртото... Никакво го няма на повърхността. Накрая набелязвам едно и въздъхвам облекчено. Тъкмо навреме – обичайното работно време е почти изтекло, трябва да привършвам.
Полицаят, който отговаря за случая, идва с едно тебеширче и фотоапарат в ръката. Гледа ме подозрително или поне на мен ми се струва така. Какво вижда – един омачкан, мръсен адвокат с фанатична привързаност към камъните. Все пак маркира с тебеширено кръстче стъпалата и ги заснема по два пъти от различни ъгли.
– В понеделник ще ги разтоварим – казва той – и можете да дойдете да си ги вдигнете.
Поглеждам към небето. Всеки момент отново ще завали. Смутолевям едно „Благодаря!” и с възможно най-голямо спокойствие и достойнство прекосявам двора.
Запръсква лек дъждец, но слънцето продължава да грее – дали „мечка се жени” или е манà небесна, не знам, но със сигурност Бог и Природа благославят...
На входа все пак не се въздържам и снимам камиона, блестящ под дъжда и слънцето като средновековна каменна катедрала...
О, миг поспри! Ти бил си тъй чудесен!

Вечерта съм на тържествена вечеря със жена ми и децата. В ресторант „Сините камъни”. Ако не го знаете – близо до гарата е, един такъв евтин, народен. Но пък името му!...


Съвсем накратко ще ви разкажа как се върнах на БЯЛ КОН в селото. Имам пред вид на бял джип. Колата на Тодор Пожарникаря. Натоварихме камъните в ремаркето. Почерпих колегите му от пожарната, че си беше бая мъка докато ги качат отзад. Покрих ги с две стари черги да не ги мернат ония от циганското село, през което щяхме да минем. Забихме байрака отзад и потеглихме.
Гумите на джипа се бяха почти сплескали от тежеста, но той бе държелив като магаре. В нашето село спрях на площада, сгънах чергите и си купих една лимонада. Изпих я много бавно и не отговарях на никакви въпроси, само се усмихвах. Тодор седеше вътре, бях го предупредил да не се обажда. После спряхме джипа вътре в двора. До вечерта...
Нали разбирате, че беше безмислено да къртя белите гранитни стъпала и да слагам старите, сините. Имам голям и празен съседен двор, някой ден там ще си построя къща за децата. Досущ като мойта, дядовата. Голяма, двуетажна, с чардак към реката. Пак така почти на улицата. Да вади очите на комшиите и да радва случайните гости. И разбира се, ще й сложа отпред сините каменни стъпала. Като стъпиш на тях – духът ти да се радва. Като седнеш на тях – да те топлят и да си спомняш. Истории много...
Но дотогава...
През нощта, докато валеше, изкопахме на тайно място една голяма яма и закопахме стъпалата. Оправихме инфраструктурата. Хвърлихме наоколо чимове и тревни смески. Заклех Тодор да пази тайната до смърт, платих му щедро.
На сутринта направих бразди, наредих малки красиви камъчета – жена ми идва след два часа и там ще стане чудесна градинка – с много бели и сини цветя...


Публикувано от alfa_c на 19.06.2012 @ 00:01:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   inspired

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.01.2022 год. / 01:41:32 часа

добави твой текст
"Стъпала" | Вход | 7 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Стъпала
от anonimapokrifoff на 19.06.2012 @ 09:53:59
(Профил | Изпрати бележка)
Поздравления за разказа!


Re: Стъпала
от inspired на 19.06.2012 @ 13:56:55
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, че изчетохте този дълъг разказ.

]


Re: Стъпала
от zebaitel на 19.06.2012 @ 12:18:44
(Профил | Изпрати бележка)
Изтреперих ги тия стъпала, Инспайърд!!! Хубаво пишеш!


Re: Стъпала
от inspired на 19.06.2012 @ 14:01:11
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, че прочете, обичам да се самоиронизирам. Тръгнах по стъпалата нагоре, а стигнах... под земята.

]


Re: Стъпала
от verginov на 19.06.2012 @ 18:40:12
(Профил | Изпрати бележка)
Великолепно написано! Поздравления от мен... :-)


Re: Стъпала
от mamontovo_dyrvo на 21.06.2012 @ 18:50:02
(Профил | Изпрати бележка)
Голямо удоволствие ми достави!Хубав разказ!


Re: Стъпала
от verysmallanimal на 23.06.2012 @ 00:24:12
(Профил | Изпрати бележка)
Сърдечен поздрав! Хубаво!


Re: Стъпала
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 24.08.2012 @ 11:20:26
(Профил | Изпрати бележка)
Страхотен хумор - свеж, неподправен, заразяващ!
И говорещ за една ненатрапчива авторова интелигентност!
Браво! Аплодирам те!


Re: Стъпала
от stir на 26.08.2012 @ 20:08:27
(Профил | Изпрати бележка)
Евалла за поантите и приятното четене.