автор: lebovski

Те паднаха!
И няма никога да станат...
Незнайни, неразбрани и презрени...
Жените им на други ще пристанат
и за други ще се кичат във премени.

Децата им ще плачат под одеялото...
ще скътат спомените от бащите във кутийка,
бръсначът, гребенът и четката със огледалото,
и снимчица, увита във хартийка..
Ще се надяват портичката да прихлопа,
любими стъпки ще кънтят в главите им,
единствено дъждът по старому ще тропа
и бащина ръка не ще да роши пак косите им...
Те паднаха! Но до последно знамето развяваха,
опълчени срещу неправдата със поглед страшен, твърд,
земята като бикове разравяха,
решени на борба за свобода до смърт!
И падаха предадени, преследвани, пребити,
затваряни в затвори, зад решетки здрави,
обвинявани във зли мотиви, тайни, скрити,
но паднали, оставаха пак прави...

Умират смелите! Страхливите остават...
Но виждат, помнят те за правдата смъртта,
и идва ден, страхливците застават,
като смелите, със вдигната глава..
И на свой ред стават смели, страховити, триумфиращи,
и скрит отново някой тайно гледа,
и вижда силните, за правдата умиращи,
и трепери тялото, а кожата е бледа,
но погледът, да, погледът, решителен, сърдит,
сърцето заешко превръща се в юнашко,
и става друг човекът, става лъв, безумен,
и тръгва в щурм, неистов, гневен, неразумен,
но решен за правдата на смърт! На смърт!
Ще падне, или ще прегази,
но няма вече, няма никога да лази.
Те паднаха и няма веч да станат.
Споменът ще плува из житейските порои,
жените им на други ще пристанат,
но какво от това, те паднаха като герои!


(посветено на всички паднали някога, някъде за правда и свобода)