Измил си лицето си сутринта, мили.
Онова, с моите целувки върху него,
със следите от пръстите ми върху притворените ти очи,
с аромата на косите ми, които го галеха.
Как можа?
Сърцето ти не спря ли порива на сапунената вода върху чертите ти?
Някое мехурче не напомни ли за думите ни, пукнали се в нощта?
Нашето зрънце, което отглеждаме в душите си – не трепна ли преди да вдигнеш ръка към клепачите сутринта?
Цял ден задавах въпроси,
оглеждайки се в уличните витрини,
за да се видя и намеря там,
откъдето ти си минал.
Едва целувката ти вечерта ми разказа
как си искал да огледаш измитото си лице във витрината на страха.
Но тези стъкла не обичат да отразяват истини и загадки като нашите, мили,
а само повърхността на нещата,
само повърхността на лицата.