Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 128
ХуЛитери: 2
Всичко: 130

Онлайн сега:
:: Albatros
:: Lombardi

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТъкачът на светове
раздел: Разкази
автор: dred

-Значи ти си Алдуин- Тъкачът на светове.
Побелелия мъж в изтърканите от носене под открито небе кожени дрехи се поклони, притискайки длан към сърцето си.
-Да, княже.
-А ти трябва да си...
Княз Бриньоф, седнал на трона си, погледна слабичкия младеж облечен в евтини дрехи, които можеха да се купят на всеки селски пазар. През рамото си беше преметнал пълна кожена мешка, а лицето му се криеше под широката периферия на шапката му.
-Това е моят чирак, господарю-отвърна старецът.-Името му е Риан. Той все още учи Занаята-Тъкачът го изгледа сурово под сивеещите си вежди.-За съжаление това е най-способния младеж, който успях да намеря.
По изпитото лице на князът се плъзна тънка усмивка.
-Май не си търсил достатъчно усърдно, старче.
-Уви, не мога да не се съглася с негово благородие.
-Твоят чирак не знае ли какво да прави в присъствието на един княз?
Старецът се поклони дълбоко.
-Простете, господарю. Още е много млад и не знае нищо за етикета-старецът изгледа свирепо младежа.-Поклони се на негово благородие, глупако!
Младежът погледна старецът изпод периферията на шапката си сякаш мислеше, накрая притисна длан към сърцето си и направи кратък поклон без да продума нищо. Искрящо-сините му очи бяха впити в червения копринен килим, който застилаше пода на приемната зала.
-Още веднъж моля за извинения, господарю-побърза да се поклони и Тъкача.-Понякога започвам да си мисля, че момчето не е добре с главата.
Князът махна великодушно с отрупаната си с пръстени ръка.
-Младостта има своите недостатъци, приятелю. Какво да се прави, такъв е живота. Но все пак трябва да го обучиш по-добре. Ако не се научи да уважава ръката, която го храни рано или късно ще започне да я ухапе.
-Вече съм взел мерки, ваше благородие.
Князът премести кафявите си очи върху младежът, но не успя да срещне погледа му, скрит в сянката на широката периферия. По лицето на благородника пробяга сянка на раздразнение, но бързо се овладя. Положението му не му позволяваше да се гневи на един прост селянин, който е тръгнал да учи занаят. Той завъртя поглед към стареца.
-Е, предполагам знаеш за какво съм те извикал тук?
-Негово благородие желае да му бъде изтъкан свят.
Князът кимна и се усмихна.
-Князът желае именно това-той замълча за момент и за миг кафявите му очи се замъглиха.-Свой собствен свят...
В залата стана тихо. Единствения звук идваше единствено от ритмичното потракване на подкованите ботуши на тежковъоръжената стража патрулираща под прозорците на иначе празната приемна зала.
-Свой собствен свят...-измърмори отново князът и тръсна глава. Кафявите му очи отново заблестяха пълни с живот.-Е, както казваше на баща ми нека поговорим първо за пари. Колко ще ми струва да ми изтъчеш свят?
-Зависи само от желанията на негово благородие, но каквито и да са те не мога да сваля платата си под петдесет хиляди коронада.
Кафявите очи на княза се разтвориха широко от изумление.
-Петдесет хиляди??? Че толкова струват половината ми земи!!!
-В замяна на тази сума ще получите свят, който е много го-голям от тази половина, господарю. А както ще ви увери княз Микулин това е една отлична инвестиция. Преди сто години неговия баща ми поръча да му изтъка свят. Предполагам сте запознат с историята.
Князът кимна.
-Чух, че дъртия прилеп го продал на Негово царско величество за повече от двеста хиляди коронада и опростяване на дългове за още сто хиляди.
-И мога да ви уверя, господарю, че това дори не е половината от истинската стойност на света. Смея да отбележа, че това бе един от трите най-добри оазиса, които съм правил през целия си живот.
Князът потърка замислено брадичка. Да, беше чувал за оазиса за Микулин. .. всъщност кой не беше? Дъртакът обожаваше да се хвали с него на гостите си, но не допускаше никого вътре. Нищо чудно, че царя го бе купил за такава огромна сума. Оазис...
-Я ми кажи за този твой живот, старче. Чувал съм какви ли не истории, но предпочитам да науча от теб. На колко години си всъщност, Тъкачо?
На лицето на Тъкача разцъфтя усмивка.
-Много преди бащата на бащата на бащата на негово благородие да се роди аз вече бях забравил колко време бродя из този свят. За това не мога да ви дам точен отговор, господарю, но единственото което знам е, че когато за пръв път напуснах дома си, за да уча Занаята градът, който вие днес наричате Перлата на изтока беше просто селце с десетини къщички около един кален кръстопът.
Князът усети как по гърба му се плъзват ледени тръпки. Ашкабат беше един от най-големите градове на континента. Наричаха го Перлата на изтока, Градът на хилядата фонтана, Диамантът на Короната... имаше десетки прозвища. Беше колосален мегаполис с повече от сто хиляди жители, контролиращ цялата търговия от и за източната част на континента. Надали някой можеше да назове времената, в които той не е бил всичко това.
Десетина къщички около кръстопът...
Векове... не, хилядолетия. Белокосия мъж в изтърканите кожени дрехи бе по-стар дори от тази държава.
Князът кимна бавно.
-Значи си видял много неща, старче...
-Аз съм Тъкач, ваше благородие, и да, наистина съм видял много неща… много повече от колкото можете да си представите, но мен ме интересува единствено Занаята ми. Делата на хората са техен проблем. Аз не взимам страна и не ме интересуват. Аз просто тъка. Нищо повече.
Князът впери в него кафявите си очи, но старецът дори не трепна. На устните му грееше учтива усмивка, бе привел леко глава и погледът му бе закован в първото стъпало, водещо към площадката на трона. Благородникът кимна бавно.
-Е, в такъв бих искал да видя някаква мостра. Искам да знам за какво плащам.
-Разбира се, ваше благородие-Тъкачът се обърна към чиракът, който все така стоеше на мястото си без да мръдне и мускул.-Не карай господаря да чака, Риан!
Без да бърза младежът свали мешката от гърба си и развърза изтърканата кожена връв. След миг държеше в ръце стъклена бутилка от тъмнозелено стъкло, а мешката лежеше забравена в краката му. Князът стана от трона си и закрачи надолу по стъпалата вперил невярващ поглед в бутилката.
-Това ли е???
Старецът, който не откъсваше очи от младия си чирак завъртя поглед към благородника.
-Господарят е очаквал нещо друго?
-Да... в смисъл предполагах, че ще е по... по...
-Мащабно.
Князът стреснато погледна чиракът. Тихият глас бе дошъл някъде изпод широката периферия на шапката. Младежът бе проговорил за пръв път от началото на тази среща.
-Да, точно така. По-мащабно.
-Опасявам се, че това е, което ще получите срещу парите си, ваше благородие.
-Едно глупаво зелено шише?
Старецът се усмихна леко.
-Външния вид често лъже, господарю. Мога ли да помоля негово благородие да докосне... глупавото зелени шише?
Очите на княза сами се завъртяха към бутилката, която младежът стискаше в ръце. Зеленото стъкло бе мътно, но въпреки това можеше да види едва доловима светлина, струяща от вътрешността му. А и под повърхността му сякаш плаваха мастилено-зелени петна, които... благородникът раззина устна. Младежът въобще не държеше бутилката. Всъщност тя леко се рееше над дланите му.
-Да я...-князът облиза пресъхналите си устни-... да я докосна ли?
-Да, господарю-обади се Тъкачът невъзмутимо.-Негово благородие изрази желание да види за какво плаща. Нали така?
-Да, но...
Князът дори не разбра какво става. В един момент младежът стоеше на мястото си и над протегнатите му длани се рееше бутилката, а в следващия- бе сключил пръсти около китката му. Бриньоф стреснато се дръпна назад и изкрещя.
-Какво...
Горещия въздух опари гърлото му. Както стоеше прав князът изведнъж се олюля и рухна на колене. Твърдия пясък ожули нежните му длани. Бриньоф смаяно плъзна поглед наоколо. Тронната зала я нямаше. Стените, тавана, пода... всичко беше изчезнало. Вместо това виждаше пясък докъдето му стигаше погледа. Най-огромната пустиня, която бе виждал през живота си се жълтееше от хоризонт до хоризонт, гладка като стъкло.
-О богове, къде съм...
-В мострата.
Князът завъртя глава по посока на познатия глас. Тъкачът стоеше до него и се усмихваше леко. Изглеждаше съвършено спокоен и с нищо не показваше, че е смутен, че сухата безкрайна пустиня го смущава.
-В мострата???
Тъкачът посочи с поглед надясно. Бриньоф завъртя глава. Младежът стоеше до него и лицето му все така се криеше в сянката на широкополата му шапка. В длани все така крепеше позната зелена бутилка.
-Но как е възможно да сме в нея, когато...-изплъзна се от устните му неволно.
Старецът се усмихна сякаш бе въпрос зададен от глупаво дете.
-Тайна на Занаята, господарю.
Князът се надигна колебливо, но пясъкът под ботушите му беше стабилен като скала. Не можеше да откъсне очи зелената бутилка, рееща се над бледите длани на младежа. От нея продължаваше да струи онази едва доловима светлина и мастилено-зелените петна играеха невидимия си танц. Зачуди се дали ако надникне в нея щеше да види трима мъже, един, от който се взира в същата бутилка, в която има трима мъже, един от които се взира в същата бутилка, в която...
Въпреки задушаващата жега усети как по гърба му плъзват ледени тръпки. Магия... това беше магия, но каквато никога не беше виждал.
-Господарю?
Благородникът продължаваше да се взира с невиждащите си кафяви очи в бутилката.
-Господарю!!!
Князът с мъка завъртя глава към Тъкача. Старецът положи длан на рамото му.
-Добре ли сте?
-Дай му време.
Тихият глас на чирака сякаш заля Бриньоф с кофа ледена вода. Примигна и в кафявите му очи пламна искрица живец.
-Значи...-той се изкашля, за да прочисти свитото си гърло-...значи това е мострата. Тази... тази пустиня.
Старецът кимна.
-Но тук няма нищо-продължи княза.
-За това се нарича мостра, господарю. Това е първата стъпка по изтъкаването на света. Наречете го шаблон ако щете.
Князът вдигна поглед към синьото небе. По него нямаше нито един облак, не се виждаше дори птица или каквото и да е било. Беше съвършено чисто.. Трябваха му няколко секунди докато осъзнае, че липсва и още едно нещо- слънцето.
На небето нямаше слънце, но въпреки това имаше светлина. Ледените тръпки се плъзнаха отново по гърба му.
-Няма слънце-измърмори той със свито гърло.
-Това е по-скоро за удобство, ваше благородие. Има клиенти, които си поръчват повече от едно слънце или различна продължителност на деня... в Занаята основното правило е вече изтъканото да не се унищожава. За това и не правя слънцето предварително. Същото се отнася за луната и ветровете-старецът поклати глава.-През вековете съм имал какви ли не странни поръчки, господарю. За това обичам да си оставям пространство за работа.
-Значи можеш да изтъчеш цяло слънце? И луна... и вятър...
-Аз съм Тъкач, господарю. Мога да изтъка всичко, което негово благородие пожелае... разбира се срещу разумна сума.
-Всичко?
-Абсолютно всичко. Искате планина? Само ми кажете колко висока. Желаете плажове? Добре. Джунгли? Само си изберете дървета и започвам да тъка. Мечтали сте да имате свой собствен вулкан? Не е проблем-старецът плъзна ръка наоколо сякаш се опитваше да обхване безкрайната пустиня.-Вятър, вода, животни, растения, скали, почви, пясък... не напразно ме наричат Тъкача на светове, господарю. Каквото и да пожалете... за каквото и да мечтаете аз мога да го сбъдна. Но-старецът посочи с пръст князът, който неволно отстъпи назад сякаш се страхуваше, че ще бъде ударен-има правила, с които дори вие трябва да се съобразявате!
-Правила... какви правила?
-Ще изтъка свят за вас както е уговорката ни, но този свят не може да се използва като оръжие. Искате да държите вътре затворници, да измъчвате хора, да носите страдание далеч от очите на други...-устните на Тъкача се свиха в тънка сурова линия.-Това просто няма да се случи! От сега ви казвам да забравите подобни идеи! Макар Занаята да ми забранява да разруша вече изтъканото ако вие се опитате да го използвате, за да наранявате- няма да се поколебая. Ще разплета този свят докато си в него! Мислиш, че това изглежда лошо-той махна към безкрайната пустиня-но изчакай да видиш как изглежда разтъкания свят. Има някои неща, които са по-лоши от смъртта, Бриньоф, княже на Свакопмунд. Чу ли условията ми!
Князът кимна безсилно.
-Искам да чуя!-гласът на Тъкача изплющя като бич и благородникът невол-но се сви.
-Да, да, разбрах!
На лицето на Тъкача разцъфтя усмивка и суровото му изражение се стопи сякаш никога не го е имало.
-Добре, тогава. Негово благородие е свободен да реши как да изглежда неговия свят. Чувствайте се свободен да развихрите въображението си, но имайте предвид две неща, княже. Първото е, че не мога да тъка хора. Мои събратя вече са опитвали, но резултатите неизменно са били ужасяващи. Ние сме просто Тъкачи, не богове. И второ-усмивката на старецът се разшири.-Всичко си има цена. Колкото повече... екзотика желаете толкова по-скъпо ще ви струва труда ми.
Князът кимна сковано.
-Ще ми трябва време да събера парите. Десет дни... не, седмица... седем дни ще са достатъчни.
-Аз не бързам за никъде, княже. Седмица, година или век за мен е без значение.
Бриньоф кимна и избърса с ръкав една студена капка пот плъзнала се по бузата му.
-Седем дни и ще имате парите.
Старецът кимна, но вече не се усмихваше.
-През това време си помислете какво желаете, но помнете- всичко си има цена. Никога не забравяйте това!
Князът кимна и се опита да преглътне, но усети гърлото си пълно със стрито стъкло.
-Няма да забравя!
-Е, щом приключихме тук... нека се прибираме у дома. Риан!
Князът усети как студените бледи пръсти на младежа се сключват около китката му като менгеме. Изведнъж хладния въздух го обля като снежна лавина. Князът залитна и рухна на колене. Копринения килим нежно погали ожулените от пясъка му длани. Бриньоф вдигна глава и плъзна поглед. Безкрайната пустиня я нямаше. Отново бяха в тронната зала. Чуваше се далечното ритмично потракване на подкованите ботуши на стражата отвън.
Погледът му се спря на двамата мъже. Младежът невъзмутимо завързваше връвта на мешката, където бе прибрал затворения в бутилка свят.
-Е, господарю-каза старецът спокойно сякаш нищо не се бе случило-ще се видим пак след точно седем дни. Надявам се, че ще спазите уговорката.
Князът кимна сковано.
-Ще я спазя.
Старецът се усмихна леко.
-Сигурен съм.
Той обърна гръб на коленичилия благородник и закрачи по копринения килим към огромната здраво затворена врата, през която беше минал само преди няколко минути.
-Хайде, Риан!-каза той през рамо.
Чиракът хвърли един безчувствен поглед на падналия на колене благородник, метна мешката си на рамо и закрачи след Тъкача.
-Седем дни, ваше благородие-извика старецът-и нито ден повече!
Тежката врата се захлопна зад гърбовете им и князът остана сам. Той вдигна длани към лицето си. По нежната кожа личаха червените драскотини на твърдите песъчинки. Зачуди се дали не е халюцинирал… дали просто това не е било някакъв странен, извратен сън. Няколко песъчинки се търкулнаха от маншета на ръкава му, тупна на червения килим и заблестяха като малки диаманти.
Не, не беше сън.

Тъкачът и чиракът му крачеха по тясната горска пътека и огромния дворец вече изчезваше далеч зад гърбовете му. Единствено високата централна кула все още стърчеше над дърветата.
-Седем дни са твърде малко за такава сума-каза чиракът.
Тъкачът поклати глава.
-Напротив. Ще му трябват три дни да събере петдесетте хиляди, а през другите четири ще изчислява колко ще спечели ако някой ден продаде света. Хора като него винаги са гледали на труда ми като на капиталовложение. За тях той не е нищо по-различно от златото и диамантите, просто е по-лесен за съхраняване.
Чиракът кимна замислен.
-Можете и да го направите безплатно, нали?
-Нали не мислиш, че тъка за пари, Риан?
-Не, господарю. Винаги сте ме учили, че един Тъкач тъче единствено заради Занаята...
-И заради самите светове, Риан. Те трябва да бъдат изтъкани. Така са пожелали боговете иначе нямаше да ми дадат тази Дарба. За съжаление се налага да го правя по волята на тези богати глупци, които си мислят, че ме използват, за да им създам просто скъпи играчки-Тъкачът се усмихна.-Никога няма да разберат какво всъщност им давам, но това няма никакво значение.
-Важен е светът.
Тъкачът кимна с усмивка.
-Именно, Риан, именно. Важен е единствено света. А сега би ли взел тази мешка? Направо ми съсипва гърба.
Старецът пое подадената му мешка и я метна на гърба.
-Кажете ми само едно нещо, господарю-каза той, опитвайки се да следва бързите стъпки на Тъкача.
Той свали широкополата си шапка и плъзна пръсти през гъста си черна коса. Сините му очи, освободени от сянката не периферията светнаха в искрящо-синьо.
-Да чуем.
-Защо е целия този театър? Защо искате аз да се представям за Тъкача?
Алдуин Тъкачът на светове спря и се обърна толкова рязко, че Риан за малко не се блъсна в него. На тънките му устни грееше усмивка.
-Защото хората са глупави... особено богатите хора. Те винаги имат очаквания, а като всеки човек, който живее от милостта им тези очаквания трябва да бъдат оправдавани. Пък и ти открай време имаш далеч по-солиден вид от мен и знаеш как да целуваш благородни задници когато се наложи.
Риан се усмихна в отговор. Да, беше трудно да се повярва, че този слаб блед младеж, който изглежда на не повече от двадесет зими е Тъкачът на светове. Ролята на Риан- Чирака обаче му лепнеше като ръкавица.
-Какво ще правите този път с парите, господарю?
-Ще си отделиш платата за една година. Не се знае кога друг път ще ни потърси някой богат глупак. Да не забравиш и за разходите за храна и нощувки.
-А какво ще наредите за останалите четиридесет и девет хиляди, господарю?
Тъкачът крачеше по тясната пътека вперил замислен поглед в краката си,
-Мисля си за онова сиропиталище, покрай което минахме в Анагора.
-Света Магдалина?
-Да, същото. Доколкото помня покривът беше протекъл.
-За четиридесет и девет хиляди коронада могат да се поправят ужасно много покриви, господарю.
Тъкачът се усмихна.
-Е, може и да остане нещичко за подобряване на менюто на децата, нали Риан?
Чиракът също се усмихна.
-Сигурен се, че ще остане някоя и друга пара, въпреки че чувам как цените на строителните материали направо летят към небесата.
Алдуин се разсмя.

Когато слънцето се скри на запад и бледо-сребристия полумесец се плъзна по мастилено-синьото небе отрупано с диамантени звезди, едно оранжево пламъче трепкаше насред малка полянка дълбоко в горите на княз Бриньоф да Свакопмунд. Заекът цвърчеше и капещата мас караше огънят да пропуква тихо. Риан внимателно завъртя животинчето, за да не прегори. Няколко капки лой тупнаха в жарта и във въздуха с пукот полетяха искри. Алдуин лежеше по гръб на тревата, а зелената бутилка лежеше на гърдите му като бебе. Искрящо-сините му очи бяха впити в стъклото, което леко светеше в полумрака. Плъзна пръсти по гладката повърхност и сякаш усетил ласката му светът под нея просветна.
-Искаш нещо да ме попиташ ли, Риан?
Старецът дори не се учуди, че господарят му е прочел мислите.
-Защо никога не пазите парите за себе си?
Алдуин погали светът, който отвърна на милувката му и се усмихна.
-Защото не са ми нужни. Единственото, от което имам нужда е тъка. Това ми е повече от достатъчно.
-Но можехте да водите прекрасен живот в някой палат заобиколен от слуги и изобилие.
-Не ми трябва палат, Риан. Откритото небе е много по-красиво от скучните тавани на дворците. През живота си съм виждал как много палата стават на прах, а обитателите им- забравяни, но небето...-той впери очи в мастилено-синия покров покрит с блестящи диаманти-...небето е винаги там и все толкова красиво. А колкото до слугите- ти си ми повече от достатъчен. Пък и не мисля, че някой от онези глупаци в префърцунени ливреи могат да уловят заек, да го одерат и изпекат.
Риан се усмихна и отново впери поглед в печащия се заек. Няколко въгленчета изпукаха и се търкулнаха извън кръга от опушени камъни.
-Господарю?
-Тази вечер си в приказливо настроение, а Риан?
Този път чиракът не се усмихна.
-Знаете, че няма да съм още дълго край вас, нали?
Тъкачът въздъхна вперил замислен поглед в тъмното небе. Нощния вятър тихо шумолеше в клоните на дърветата.
-Колко време станаха, приятелю?
-След седмица- точно четиридесет зими.
-Четиридесет зими... сякаш беше вчера, когато онова кльощаво хлапе тръгна след мен, за да ме накара да го науча на Занаята.
-Не бях чак толкова кльощав, господарю.
Тъкачът се усмихна неволно.
-Следва ме цяла седмица по петите. Беше страшно упорит.
-И много глупав. За малко да се пребия по онези кози пътечки.
-Именно те ме накараха да те взема, Риан. Щом на едно хлапе му стига куража да върви по ръба на стометрова пропаст значи може и да има Дарбата.
-Но уви...
Тъкачът въздъхна.
-Да, прав си... но уви...
-Сигурен съм, че някой ден ще откриете чирак с Дарба за Занаята, господарю. Не губете надежда.
-Ако знаеш колко такива като теб са ми го казвали, Риан…-Тъкачът въздъхна.-На моят господар му трябваха три хилядолетия, за да ме открие в едно мизерно планинско селце насред нищото. А аз вече дори не помня от колко време го търся.
На полянката е възцари тишина нарушавана от тихото пропукване на въгленчета и съскането на капещата заешка лой.
-Господарю, само още един въпрос.
-Слушам те.
-Наистина ли Ашкабат е бил десетина къщи около кален кръстопът?
Тъкачът се засмя и погали бутилката, която лежеше на гърдите му. Впери поглед в тъмното небе, на което светеше сребриста луна, заобиколена от хиляди и хиляди звезди.
-Е, може да са били и петнадесет...


Публикувано от alfa_c на 09.06.2012 @ 09:31:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

29.05.2022 год. / 11:04:57 часа

добави твой текст
"Тъкачът на светове" | Вход | 3 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Тъкачът на светове
от GINKO_PRIM на 09.06.2012 @ 13:46:04
(Профил | Изпрати бележка)
Е, не е за този раздел. :))
Навремето бях абонирана за фентъзи изданията на "Бард" и тази писанка ми припомни "Хрониките на Амбър" на Зелазни. Миналата година попаднах и на друг автор, съвместяващ митове, магия и прочие - Джонатан Страуд (Трилогия за Бартимеус).
Бе, обичам приказките, а твоята ми хареса. :)))


Re: Тъкачът на светове
от kameja на 09.06.2012 @ 21:24:17
(Профил | Изпрати бележка)
И според мен е фентъзи, четох с интерес и ми се искаше да има продължение.


Re: Тъкачът на светове
от Dred на 10.06.2012 @ 00:20:15
(Профил | Изпрати бележка)
Радвам се, че вие харесала тази история kameja и Ginko-Prim . Този вид фентъзи не ми е в стила, но я написах спонтанно. Намислих я като роман, но за съжаление (или за щастие, както знаем вдъхновението е странно нещо) се захванах с други проекти. Идеята обаче още си в стои в главата ми и знае ли човек... стискайте палци :-))))

]


Re: Тъкачът на светове
от zebaitel на 13.06.2012 @ 11:44:13
(Профил | Изпрати бележка)
Интересно е! Не мога да кажа, че харесвам "фентъзи", а и не съм сигурна относно границите на този стил, но идеята за тъкач на светове е завладяваща! Ще се радвам да прочета още, ако решиш да продължиш да я пишеш, dred!


Re: Тъкачът на светове
от Dred на 13.06.2012 @ 16:28:12
(Профил | Изпрати бележка)
благодаря, zebaitel. И аз не си падам кой знае колко по фентъзите, но желанието да напишеш нещо нетрадиционно за теб самия става доста силно и е хубаво да му се отдаваш от време на време. Стига да не се казваш Менгеле от експерименти няма лошо ;-) Идеята за Тъкачът наистина ми харесва, но сега съм заел с други проекти при това в доста напреднал стадии, но знае ли човек...

]