автор: Albatros

Ще взема да отворя някой хан
на кръстопътя на вселените.
Чорба ще бъркам в черния казан –
ще храня хората – човечета – зелените.
Ще сипвам всекиму с дълбок черпак.
Ще питам всекиго – добре замези ли?
И само нощем – в стихналия мрак
ще си редя тефтера със поезии.
Кога над мене звезден дъжд ръми,
ще пиша стих на ей такава тема –
ако решиш ханджийка да си ми,
дори ще ти оставя джи-ес-ема.
Звънни! По всяко време ми звъни –
ще ти изпратя спешно енело-то,
в космическите ми мъглявини
да грейнеш в хана – не жена, а лотос.
Със роклица от ленено платно,
с походка на сърна из светлината.
Момчета, я налейте по едно –
да пием за ханджийката ми свята!
Когато се изправяш покрай мен,
да стихват върху масите мъжете.
Да знам, че Космосът е покорен
не от ракета – от Жена със цвете.