автор: barona_36

... да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Д.Дебелянов


Преди да срежат дългите ù плитки,
тя сбра смеха си в шепа и изчезна.
Сега из пусти улици залитам,
и дето стъпя, се отваря бездна.


А бих могъл на облото ù рамо
да се притуля, както лъч в иглика,
и дълго да повтарям: мамо, мамо...
додето мама горе ме привика.

А кой ще каже, че на мойта риза
дори петното е мънисто. Впрочем
сестра ми е такава - ловко слиза
в душата ми и със памук я точи.

Тя преживя и тази страшна зима
(тъй круша зрее из бодлива слама)
и е щастлива с туй, което има,
и е богата с туй, което няма.

А аз дера след нея алчно гърло,
но тя не чува. Или пък не иска,
додето името ù Бог изхвърли
от ада на горящите ми мисли.