автор: Astraea

Някога случвало ли ви се е, по време на учтив и сдържан разговор, да се замислите колко абсурдно би било да ударите човека срещу вас?
В лицето? На мен ми се случва често. Просто мисълта да го направя е толкова немислима, че в даден момент ме обзема паника какво ще стане, ако наистина го направя. В един кратък момент... не съм сигурна дали наистина няма да го направя. Ей така. И единствената ми причина е, че нямам причина.

***

Разхождах се в мрачна и обрасла градина, вятърът болезнено пронизваше ушите ми. Не можех да мърдам устните си от студа, в ноздрите ми се беше появило онова специфично щипещо усещане, което го има само когато е ледено студено. Очите ми се насълзяваха и сълзите ми почти замръзваха, а ходилата и пръстите си вече не усещах. Следващата мразовита вълна ме блъсна в гърдите и ме запокити някъде в нищото... нещо беше, но го нарекох „нищо“, понеже не ми е ясно какво е. „Нищо“ например е всеки човек, който до такава степен се е загубил в статичността на ежедневието си, че е изпаднал в летаргия. Не е човек. Нямам си на идея какво представлява точно, но не е човек. Прилича много на какавида, обвита в собствените си ограничения.
Аз се трансформирам в какавида също. Понякога не разбирам нещата, защото мъчно виждам иззад своята обвивка. Всичко е много мъгливо.
- Добър ден! – някакъв глас се разнесе над главата ми. Раздразненият ми поглед се насочи нагоре и се опита да фокусира. Вятърът ме беше отнесъл под някакво дърво, където лежах безпомощно по гръб, загубила равновесие. На един от дървесните клони висеше с главата надолу едно голямо Нищо в какавидената си коруба и мигаше любопитно отвътре.
- Много е забавно. Хайде пак!
- Какво е забавно? – попитах, понеже нямах дори предположение какво може да е толкова забавно. Пък и защото се очакваше това да попитам. Не можех просто да изтърся „А на теб защо обувките ти миришат на синьо, Калейдоскопий?“ Това би сринало диалога.
- Забавно е как идва бързо и неусетно, този вятър! И после атакува всичките ти сетива.
Ушите, устните, носа... после очите, крайниците... и накрая равновесието! Право беше това Нищо. По някакъв свой си, досаден начин.
- Казват, че когато загубиш всичките си сетива, спираш да имаш реална представа за света. Все едно не съществуваш. – гласът му беше звънлив и напевен, до болка дружелюбен и също толкова дразнещ. – Понякога спираш да имаш връзка със себе си дори! – очите му се облещиха драматично и замлъкна в очакване.
- Ти много знаеш да говориш, ама на мене далеч не ми е до приказки! Земята направо е ледена. Добре ти е на теб, тъй провисен на завет.
Нищото ме гледаше втренчено без да мига.
- Чуваш ли ме?! – почуках по корубата му. То не отговори. Беше изпаднало в плашеща статичност. В някаква какавидена летаргия.
Започнах да блъскам раздразнено по обвивката, но единственото, което успях да сторя, бе да я разклатя неудържимо. Нищото продължаваше да гледа в една точка с кухия си поглед.

***

Напрягащо е официалното общуване, онова, дето му се вика официално само защото изисква правила на държанието, налага ти очакванията си и не ти дава да се отпуснеш. Много подобно е, когато не можеш да удряш хората, докато ти говорят. Не е в правилата.
Искала съм да ги фрасна не за да им причиня болка, а защото не ме е свъртало от онази стриктна праволинейност, която наднича нахално от израженията им. Дето е твърде задължаваща и приковаваща.

***

Продължавах да блъскам все по-свирепо и неконтролируемо, макар и видим ефект да нямаше. Накрая набих шут на заспалата какавида, станах и си заминах с тросната походка. Докато бързичко се отдалечавах, извиках ядосано:
- Обувките ти миришат на синьо, Калейдоскопий!

***

Отворих очи. Бях сънувала нещо, нещо за вятър и нататък не помнех. Твърде сънено ми беше, за да мисля. През полу-прозрачната ми обвивка се виждаше земята, а някой ме бе окачил на клоните на някакво дърво. Беше топло и уютно. Чувах глух шум, но той скоро замря. Клепачите ми натежаха и заспах отново.