автор: Boryana

Днес осъзнах, че домът ми го няма.
Има някаква къща, в която се връщам.
Къща студена- зъл камък.

Тука вечерям случайно намерени
хлебни късове- твърди, ронливи.
И си лягам в легло неразтребено.

Сутрин ставам и не помня съня си.
Сега осъзнавам- стените го крият-
припознават във мене врага си.

Питам се сто пъти- къде го изгубих?
И кого да попитам за пътя?
И дали го търся изобщо, се чудя…

Дали просто да не ритна вратата;
да я счупя, проклетата, в ъгъла,
да избягам от всичко познато!

И защо са ми, моля ви- тази ехидност,
тези гадни решетки в очите ми,
дето бавно съня ми убиват…

Ще живея без къща. Не ми пука, разбрахте ли?!
Под небето, под моста, в тревите!
А домът ми ще бъде…. в душата му.