автор: victo

Тишина.
Мисълта витае,
динамиката спира
(някой дреме)
с тежестта си в теб
и в стаята говорят
старомлади незавършени
гравюри.
Чакат те сега в саркофага,
и си говорят глухо...

Все чакат
да ги опари с нежност остра
на палача-техния създател ножа.

За да се покажат мълчаливо.

Но засега си чакат-
да се набъбрят
за да звънят-
родени и освободени
без дрехи и завеса-
да казват
(както знам, че могат)
в сърцата не в ушите-
чрез очите-на когото трябва
(и не трябва)
може и не може
някак да ги възприеме.
Без да шепнат, а крещейки
и тишината,
когато казват-отразяват.