автор: tomatroev

Дръгливият му кон върви и куца,
а той: брадясал, мръсен, слаб...
Но като цар е в своята каруца,
а вътре в нея - планина от скраб.

Било е някога най-твърдата стомана,
но отишъл на халост целия ни труд.
Когато, като циганин си гладен,
за да си честен, трябва да си луд!

Отломки разкривени, жалки скелети
забравени от Бога тук и там.
И Дявол знае как са оцелели,
за гордост ли са или пък за срам...

Лъжата все оказвала се права.
И някак си е хванала дикиш.
И виж: опоскали сме цялата държава,
и няма с трън какво да закачиш.

А бе желязна някога родината.
Железни бяха хората у нас.
Но много дълго - кой, където мине
предаваше ги за пари и власт.

Вървяхме ние - блеснали и млади,
поели с първите към светли бъднини!
И ей ни днес - натрупани на клада,
вторични днес сме някакви, суровини...

"Дий - вика циганинът - твойта мамка!"
И крета конят куц по своя път.
За пет пари последните останки
от българския дух да претопят.