автор: sashtata

Притъмнее ли,
в ръждивокаменните гърбици
на онемялото безвремие
се вмъква
есенният дъжд,
шепти…
Къде си,
когато пътят дневен,
одрал очите с прашна мъдрост,
се топи?
Къде се губят
мислите ти нощем,
когато звездни пръсти галят
жадните мечти?
Къде си,
пулсиращо
от нежност многоточие
с шепа мигове като искрици,
от които
тъмнината се бои?
А аз,
разпръсната на капки от бездумие,
в ръждивокаменните гърбици
на онемялото безвремие
валя…