автор: Boryana

На С.
Този куфар е някак нелеп. Черен и грозен.
Аз събирам багажа си. С поглед ме следваш тревожно.
Двайсет години цели във сака затворих.
Почти всичко успях да натикам…но нещо не мога.

Как да си взема света, във който те нямаше?
Моята болка по теб, тази глупава обич?
Колко отдавна бе всичко…Колко отдавна
избяга смехът, с който за теб си говорехме…

Казани думи лежат между нас- хвърлен камък.
Дали още помниш колко за тебе се борех?
Колко те исках, с надежда, до черно отчаяна…
Колко се мразех затова, че без думи молех…

Ти не разбра,че аз съм жената. И прИстана.
Имаше дивеч, а пък мъжете ловци са…
Поиска ме във мига, в който вече отминах те.
И да се върна- не мога. Дори и да искам.

Ти не разбираш това. И ме гледаш със болка.
Ала аз си отивам. Не защото ме дави обида.
Аз си тръгвам, защото до смърт те обичах, до голо.
И боли ме, тъй както и тебе, боли ме, боли ме…

Този куфар тежи… Цели двайсет години погълнал.
Дай за сбогом ръка… Ще се срещнем отново, когато,
свойте друми поели, в своите грешки затънали,
се препънат по пътя и ни повикат децата ни.