автор: meiia

Приготвям си и думи за из път,
и стонове, а дългото мълчание
се среща с острата камилска гръд
на сетната врата на отчаянието.
Не съм си праг, но и не съм рефрен
от песничка за вяло преповтаряне.
Сърцето ми е с цвят на цъфнал крем.
Аристократично, но е от изгаряне
такова бледо. То така се овъгли...
И болка струпа мъничка купчѝна
от зимни тягостни и лепкави мъгли.
Сърцето ми, признавам си, почина.
И днес се водя за ръката си сама,
и нямам грижа накъде, и по причина
каква съм празнота, какво е "у дома".
Сърцето ми, признавам си, почина.
А думите ми, цял трънлив вързоп,
ще стигнат с нещо пак да се заслужа.
От днес ще чакам не вселенски стоп,
след който някак някъде си нужен.
Ще чакам друг транспорт, неподатлив
на корени, на дълг, а и на въпроси.
Животът се оказа твърде инатлив
и, ето го, примамва ме да се изпрося.
Но аз вървя като изгубен пилигрим,
макар да са ми чужди пътища такива.
Животът, в който вярвам, е незрим,
а този се оказа, че съвсем не ми отива.
Но и на него аз не му стоя добре...
Несъвместимост, не по зла причина!
Живот е и Отвъд едва ли ще умре.
Ала сърцето ми, признавам си, почина.