автор: secret_rose

Роман на една страница.

Имаше лице и усмивка, които извикват умиление и те карат да го наречеш Ванката или Ицето, Жорко – нещо близко, българско и миловидно. Всъщност се казваше Миша, като сина на един руски цар. Безцветната му коса бе изрусена на кичури и искрено му отиваше с немирния перчем над очите, придавайки на погледа повече блясък и синева. Майка му беше фризьорка, съдържател на ателие в крайните квартали на Анкара с изключително мъжки персонал поради невъзможността жена да упражнява професията в онези години. Горе на втория етаж на голямата дървена къща между рамкираните фотографии на непознати дворянски лица от 17 век, фалшиви яйца на Фаберже, черни дантелени покривки, забулили шевна машина, кутии с домашни бисквити и понащърбен кристал Даря Павловна вдигаше тост към снимката на Анна Павлова – великата руска балерина, отронваше драматична сълза, отмяташе назад глава и гаврътваше наведнъж чаша водка, купена качак изпод щанда от Хасан – продавеца на цигари от малкия павилион на ъгъла на Ведат Далокай парка. Той грижливо завиваше шишето в кафява хартия докато очите му пробягваха по пищното и деколте а тя благодарно се усмихваше. За него беше Тамара, Даря звучеше твърде селско.
Миша беше болен. Бе непоправимо ранен, неизлечимо. В трудните години на детството му, когато майка му бе напуснала балетната школа заради голямата си любов – цирков акробат на име Дмитрий, и бе поела по нескончаемия път на нищетата и вечното бездомие, той бе гледал с широко отворени очи как трапеца на безумна височина се къса и баща му полита надолу с главата към лъскавата пъстра арена. Беше си глътнал езика и в суматохата никой не бе видял. Тълпата бе тръгнала през глава към покрития с платнища изход, ревяща и виеща, безброй крака го бяха настъпвали и блъскали докато чистачката не го бе открила, завлякла встрани, бръкнала в гърлото му и му върнала дъха, спечелвайки си доживотни белези от здравите му зъби. В този ден бе престанал да говори. Дори когато гледаше как майка му си скубе косите а цирковите работници остъргват баща му от балатума и после го погребват на чуждото гробище. Миша бе глътнал езика си завинаги. Даря Павловна, тогава Кузнецова по мъж, бе изтрила сълзите, бевърнала девическата си фамилия, бе отвела сина си в Санкт Петербург и го бе записала в балетното училище на мадам Стравицкая, известна с твърдото си обучение по метода на Баланшин. Мадам приличаше на биче. Имаше малки очи, никаква грация и дълга пръчка. Миша имаше талант. На 7 години пазеше равновесие в арабеск наред с големите ученици а на 10 с перфектно па де поазон си спечели място в кордебалета. Беше висок и изпълнителен – ценни характеристики за момче – дефицит в балетните школи. Стравицкая го натоварваше а той работеше с постоянство. На 19 вече беше солист и пое ролята на Алберт в Жизел. Година по-късно танцува принц Зигфрид в Санкт-Петербургската Опера и смаяно гледа ревящата публика долу под светлините. Майка му ръкопляскаше неудържимо а той виждаше само нея. Миша беше перфектен. Търсеха го от всеки театър а Миша мълчеше. Майка му избираше постановките и ролите, безмълвно поела делата на негов импесарио, а него превърна в гастролиращ артист. Пътуваха от град на град, прелитаха от театър в театър. На 25 се влюби. И когато изпълнявайки блестящо Па де дьо в Ромео и Жулиета под нежните акорди на Прокофиеф съзря любимата си Раиса в прегръдките на един балетен учител на първия ред, пусна балерината, скочи от сцената и заби юмрук в лицето на съперника си, разбивайки челюстта му, балетната му кариера приключи. Даря Павловна даде всичките си спестявания на двама контранабдисти за фалшиви документи и нелегален превоз до Турция – страната на неограничените възможности.
Аз го срещнах на тридесетият му рожден ден. Прибирахме се от празненство – група весели студенти, подпийнали и пеещи с пълно гърло по улиците на Анкара. Живеех в Батикент на квартира и компанията дружно реши да ме изпроводи. Имахме останали няколко бири и седнахме в парка да ги доизпием когато съзряхме момче, подпряно на каменния зид самотно да съзерцава звездите. Мъжката част от групата се наежи и скочи към него. Дамян, възвисок българин от моя факултет и три турчета с бой до рамото му, възпийнали и със самочувствие на големи мъже се нахвърлиха към непознатия с юмруци. Понечих да ги спра когато той забеляза че идват и се изправи насреща им. Наобиколиха го в кръг, ние момичетата се дръпнахме встрани да гледаме а момчето вдигна ръце, завъртя се и изпълни красиво и непознато движение. Беглите ми познания по балет регистрираха фуете, при това многократно. Момчетата се отдръпнаха смаяни а той продължаваше да се върти и върти. Гледах възхитена как мускулите му се извиват и преливат в движенията на тялото. Очите му бяха затворени а лицето излъчваше възторг. Някой извика, че е луд и хукна. Другите го последваха а Дамян ме дръпна силно и повлече след тях. Блока в който живеех се намираше наблизо, отпратих приятелите си, забързах по стълбите към третия етаж и се залепих на прозореца, гледащ към парка. Не се виждаше нищо, затова изчаках няколко минути и слязох набегом долу. Забързах. Очите ми го търсеха и извиках от облекчение когато го видях. Седеше на земята, свел глава в ръце. Седнах с гръб към него и се опрях на гърба му. Не ме погледна, не продума, Седяхме така цялата нощ. На следващата вечер го открих на същото място, и на по-следващата. Седяхме прилепени един до друг и мълчахме. Не издаваше и звук, нито ме поглеждаше и започвах да мисля, че наистина не е добре. Седмицата измина неусетно – посещавах занятия и бързах да се прибера, не се срещах с никого, мислех само за непознатия балетист. В събота вечер, когато през парка минаваха тълпи, отиващи и връщащи се и тишината бе неимоверно наранена аз го хванах за ръка и го поведох към дома ми. Последва ме, като послушно доверчиво дете. Влезе и се заоглежда. Вдигна чифт дънки от пода, разгледа ги и ги уви около врата си. Смъкна от паравана в спалнята везаната старинна роба, която имах от една разпродажба и с очи ме помоли да я облека. Опитах да му обясня, че не съм туркиня, но настоятелно ме побутна към банята и след миг се върнах с червените воали по мен. Пихме чай и слушахме Шаде. Взе стъпалата ми в ръце и се усмихна а после дълго ги масажира. Казах му, че не стават за балет, а той продължи нагоре и с леки потупвания се зае с прасците. Стигна бедрата, после гърба, раменете. Масажира ме цяла нощ. На сутринта си тръгна без да каже и дума. Бях озадачена, но свиквах със странния му нрав. Вечерта се върна с големи пакети – бе донесъл пакетирана храна с руски надписи, навярно от руския пазар в Улус. Зачетох се – пелмени полуфабрикат, дата на годност, указания за приготвяне; суха смес за руски блини; две консерви сгущьонка – силно подсладено кондензирано мляко. Модно списание на руски език и една матрьошка. Присвих очи – беше руснак! Искаше да ми каже, че е руснак. Трябваше да се досетя – балета... Попитах го защо не говори а той ми подаде червената роба. Облякох я и приготвихме заедно храната. После хапнахме и продължихме с масажите. На зазоряване, щом диска с Шаде стигнеше последната песен а масажа приключеше, вземаше якето си и тръгваше, до следващата вечер, както всяка вечер. Понечех ли да го приближа се дръпваше, поисках ли да го целуна се изчервяваше и аз смутена се отказвах. След месец ме заведе в дома си. Майка му ме погледна подозрително, завъртя ме с гръб, изрецитира студено, че стъпалата ми са непоправимо повредени и ми наля руски чай. „Принц Зигфрид те е намерил. Това е съдба! Бързо на станката. Не може да си спяща красавица с такова дупе.” Смаяно приближих дългата захватка до стената в хола, монтирана пред големи огледала. На 5 ходех на балет но помня само пета позиция. Изхлузих обувките си и зачаках. Даря Павловна започна разказа си, говореше цветисто и оживено, докато местеше ръката ми или крака, разтваряше пръстите ми и подхвърляше, че с юмрук светлина не се разлива. След вечеря ми каза да си тръгвам. Прибрах се и не видях Миша цяла седмица. Бях замаяна, омаяна, влюбена. Една сутрин се събудих в легло от рози. Беше наръсил розови листица навсякъде около мен – по възглавницата, из цялото легло, на пода. Целуна ме. Любихме се нежно и безмълвно. Потъвахме в очите си дълго, сякаш първото докосване бе и сбогуване. Целувах сълзите му а той живееше моите. Сгуших се на гърдите му и го последвах в селенията на съня. Остана с мен дълго, ден след ден, вечност след вечност. Почти не напускахме леглото, освен до кухнята за поднос сандвичи. Светът бе изгубил ограниченията си, бе се размил и после спуснал до дъното на едно стъклено преспапие с падащи снежинки. Ангелът в него бе счупен. Мисълта ми се ограничаваше до разклащане на преспапието а после бе единствено нежната ръка, спускаща се по гърба ми. Бях щастлива. После той си отиде. Потърсих го в дървената къща на майка му – беше празна. На станката имаше плик, завързан с връвчица. „Не е толкова лесно. Аврора е чакала 100 години своя принц”.
Заридах и се прибрах. След шест месеца пуснах академичен отпуск, писах на баща си, че заминавам и взех полет до Санкт Петербург. Светът на Миша бе студен и красив. Наех стая в общежитие без наематели. В банята имаше таракани и нямаше топла вода. След още шест отнесох първия си ръкопис в една издателска къща. Глътнаха го като топли блини. „Принц Зигфрид” се появи по витрините на книжарниците с изумителна бързина, на руски и турски език. След още шест стоях пред вратите на балетна Школа на името на мадам Стравицкая за да запиша Саша, сина си. „Но това е още бебе! Не може да изпълни нито едно па...” . „Така си мислиш. Не съм спестявала до сега за да чуя отказ”. Саша имаше талант. На седем месеца започнах да масажирам стъпълата му за да са гъвкави. На годинка опрях до стената огледало на височината му и обърнах един стол за да се държи за него. На пет влезе в кордебалета на детската школа а на седем стана солист. Една зимна вечер, когато небето бе по-бяло от радостта в душата ми, на път от репетиция съзрях ощърбен плакат на циркова група. „Мамо, нека идем, нека идем!” Отидохме. Обявиха принц Зигфрид и смаяно вдигнах глава. Артиста бе с изрусени кичури и златисто трико. Моят Миша... позастарял, с кръгове под очите. Поклони се а аз станах на крака и заплаках. Когато ме видя се вцепени, наведе се и прошепна със заекване: „За Аврора”. Трапецът се издигна на безумна височина, сърцето ми прескочи няколко удара. Светът се залюля, изгубих ръката на детето и видях как изпълнява завъртане без да се държи. Светлините блеснаха в очите ми като фойерверк. Саша си глътна езика. Пред палатката в суматохата се сблъсках с Даря Павловна. Погледна ме, измери детето в скута ми, сви пренебрежително устни и изсъска: „Не си била Аврора!”.

___________________________________
На Дима, един балетист когото познавах.