Безсънните ми нощи са се сбрали,
отворили са си бутилка вино,
макар и доста изветряло-
те могат и сами да се напият.
Ще ровят в гардероба до последно
на скелета опашката да търсят,
а вътре има само огледало,
в което спи студения им съдник.
Пред него ще се пулят и от скука
сами на себе си ще се присмиват,
облечени във черните ми рокли,
коя по- черна е ще питат.
Дали онази, късата, в която
се спъва възмутения им поглед
или пък тази, стигаща земята,
помитаща следите ми среднощни.
Не знаят всъщност, че отдавна
сърцето си на живо съм тропосала,
а болката му следва подгъва
във ръбове от времето колосани.
Ще пийнат и в съня ще отнесат
фалшивото послание на виното,
а аз ще облека на сутринта
най-черната си рокля - в сиво.