автор: apostola

Нощта прибира тъмния воал
и тръгва под ръка със мрака.
Изпива тя последния регал...
За сън кръстосва двата крака.

Прогледналото утро в този час
показва розово езиче.
А тук,на двора,свети пак за нас
и ранобудното кокиче.

И през прозрачна сутрешна мъгла
усмихнатото слънце гледа,
и по сънливите сега стъкла
лепи целувката си бледа.

А зад целувките едно перде
стои разгърдено и чака
да грее в него слънцето дорде
нощта се върне пак със мрака...