автор: apostola

Денят ми се събува бос
и си отива по терлици.
А във върбата черен кос
плете зелените илици.

Намусен облакът над мен
върти се,сякаш е сираче.
Тъгува той за този ден.
Решил е даже да поплаче.

И падат капките-сълзи
в снага на близката топола.
По нея залезът пълзи
и сякаш я опипва гола.

Листата пък се смеят с глас
от гъдела на живи капки.
И този шум достига в нас
на дребни и зелени хапки.

А през отворено стъкло
навлиза пролет споделена.
И до девето потекло
душата ми ще е зелена!