автор: dheh

Двете вървим с равна крачка и мълчим.
Усещаме, че мълчим и е приятно, така че започваме да го правим усилено. Всеки въпрос е излишен. Все пак задавам един, за да счупя мълчанието. Единствено аз мога да си позволя умишлено мълчание, без да допускам друг до себе си, а двама ставаха твърде много в този момент.
- На колко си години?
- На 25.
Ядосвам се на нарушената тишина, все едно не мога твърде дълго да издържа да ми е хубаво. Щях да имам морето за цели три дни, вместо да се чудя къде да се дяна в града, за да не мисля за В. Раменете ме болят, въпреки че моята раница е най-лека, от тези на останалите. Стигаме до мястото и аз едва не се разкрещявам от цялата красота на потрепващите треви, шум на море, небе без нито едно облаче.
Елена.

В група съм и мисълта, че нищо не е мое, а на онзи на който му потрябва, започва да се концентрира в средата на огъня и да се разширява до краищата на нашия лагер. Тук се уча на споделяне и започвам да забравям за принудата. Свободна съм, но не мога да спра да мисля за В., сякаш съм обсебена. Няма как да му се обадя преди да намерим обхват. Страх ме е да му се обадя всъщност. Предната вечер въобще не вдигна телефона, а и напоследък започна да се държи зле с мен. Преди си обещавах, че никога няма да позволя на никой мъж да се държи така.

А ме обичаше. Или поне така твърдеше. Облягам се на хубавите спомени от това и гледам морето. Изучавам се. Опитвам се да изпразня душата си от дребни неща и да оставя само радост, доброта и безгрижие. Сутрин златната пътека на слънцето ми помага и отвежда мисълта ми до особен старгейт, отвор, от който се гмурвам в космос от спокойствие. Като че ли тишината ще подреди всичко както трябва, ще е красиво дори когато раздроби свтлината на хиляди златни прашинки в морето.

Почти съм убедена, че тишината ще подреди всичко както трябва.

Оставям се шумът на морето да мине през мен и да ме изчисти.

Снимат. Антон и Силви. С техните широкообективни фотоапарати. Той снима нея как тя снима мен. Всеки влияе на другия, опрян на опорните си точки. Всеки знае силата си или най-малкото я подозира.

Морето не е синьо на цвят, то е цветно. То е като стомах, чиито сокове разлагат повърността на мидите на хиляди цветове. Мидите са хора – живи, изхвърлени на брега, или счупени. Изхвърлените миди са клошарите на морето и ние най-често виждаме само тях. Тревата не е зелена. Тя е по-слаба от вятъра и затова обезмисля сравнението вятърничавост. Едно стръкче еднакво с друго, хиляди изправени стръкчета се накланят само, когато вятърът е силен, през другото време шават наляво-на дясно съвсем като индивидуалисти. Затова тревата е синя като море. Но морето не е синьо и е хубаво в джоба ти да дрънкат миди, вместо стотинки.

Всичко е подарък. Подарък, който да споделиш с другите, тогава ще ти се направят други подаръци. Казвам си това, докато мисля колко странно попаднах тук. Беше ми писнало и статусът ми във фейсбук четвъртък сутрин гласеше: Искам вече море. Искам да свия душата на вятъра и да избягам. Време е да се преподредя и да пътувам. Да чета любимите си книги. Искам да потискам все по-малко неща в себе си и да стана непоносима. Искам да целувам ръцете на дъжда, да закусвам слънце, да се спъвам в пясъка. Искам да правя неща със ръцете си, докато не стана дъжд. Да намеря истинския тон и тогава ще стана море. Да стана крадла и така ще се превърна във вятър или малка прозирка, която се носи като мехур и каца за съвсем малко на ръба на нещата.

- Ами аз утре тръгвам. Не е трудно – пише ми Антон в коментар.
- Къде, къде тръгваш...?
- Към Карадере.
- Искам и ааааааааааааааааз..

Всичко е подарък. Да искаш най-доброто за другите е същото като да искаш най-доброто за себе си. – Учудвам се, когато Вальо изрича това. – Ако не се чувстваш добре със себе си, означава че не можеш да дадеш най-доброто на другите. - Да. Всеки един от нас е доведен тук по някаква причина и трябва да изпита нещата дадени му, подарени му, отнети му. За пръв път се чувствам толкова удобно в група знаеш ли?- Защо?- Защото имам избор да съм част от групата, когато ми се иска, а в противен случай – да се усамотя. Общувам и мълча точно колкото имам нужда.

Ние се печем голи с Антон, Силви и Били и Стан, а Елена и Вальо правят някакви странни упражнения, подскачайки и изтръсквайки ръцете си, обърнати към слънцето. После всички се печем голи. Стан се опитва да ме целува. Казвам му да престане, за да не стана груба. Първото помрачаване преди края с В. Правим си дълги разходки, след това палим огъня, готвим, шегуваме се, смеем се. После лягаме всички плътно един до друг на пясъка и гледаме звездите. От време на време вятърът носи сигнал на цивилизация и съобщения за пропуснати обаждания от В. Не мога да му се обадя, нещо ме спира да му се обадя, а толкова искам.

На другия ден с Антон решаваме, че ще идем до Шкорпиловци, а другите ще останат и да сгъват оригами. Тръгваме по някаква пътека, която свършва и сме принудени да се промушваме по следите на дивите прасета. Накрая излизаме на широко и срещаме момиче и момче, натоварени с огромни раници, които питат за плажа. На Шкорпиловци Антон прави снимки и търси специални миди за специални обеци за подарък на един специален човек. Усмихвам се и докато се опитвам да му помогна, се усещам толкова гладна, му казвам –
- Бих платила 4 лв за една вафла.
Питам едно семейство на пустия плаж има ли нещо отворено някъде наоколо.
- Рано е – казват те.
Да рано е. Днес е 1ви май.
Тръгваме обратно, но не се връщаме по същия път, а напряко по скалите. Аз отново мисля за В., той снима всичко, което се изпречи пред него – гущери, раци, гларуси и корморани.

Преминали сме вече по голямата част от скалите, които ограждат всеки малък плаж, когато за мен пътят свърши. Просто не виждах изход. Не виждах начин да преминем отнякъде. Антон започна да се катери по една песъчлива и остра пътека, спря до половината и ми помогна да се покача първа. Излишно е да казвам, че се изпотих много пъти и когато стигнах върха – ми се зави свят. Никаква пътека нямаше по нататък, а долу беше зейнала пропаст. Там имаше няколко мъже, които със сигурност бяха местни. Трябваше да се върнем малко назад и пак да опитаме през скалите. Антон казва, че винаги търси пътища, дори когато няма. Отвръщам че след като онези са там, значи трябва да има начин и вече не мислех за вафли. Беше вълнуващо. Когато стигнахме се развиках ура - Антон беше ме накарал да изкача една отвесна скала, дойстойна за истински катерачи, като през цялото време повтаряше: – Лесно е, има толкова места, за които да се хванеш. Къде, по дяволите, вижда места за които да се хвана, аз нищо не виждам. Казвам му смеейки се – - Ако ме накараш да изкача това, успехът ще е твой, а не мой.

- Изглеждаш усмихната – казва ми Били.
- Хубаво е, когато мислиш че не можеш, а всъщност успяваш. Вдъхновяващо е.

Второ помрачаване към края с В. Идват някакви момчета на 15-16 години с камион, надуват чалга, отсичат дърво. На следвщия ден пристига самосвал с други хора - пак чалга, носят и въздушна пушка, надявам се да са нямали електрически трион.

Ние вече опаковаме, за да тръгваме.

Рейсът в Бяла качи само трима от нас – момичета, а на всичкото отгоре закъснявахме за влака. Мисля даже да го изпусна, за да се видя в В. дори само за няколко часа в Бургас. Малко преди да стигнем в на гарата, си включвам телефона. Имам смс от него – не ми се обаждай никога повече.

Единствено аз успявам да хвана влака. Болката, която ме залива е огромна. Питам се как и защо той ме е обичаше неистово една година, а след това ме изоставя. Бих могла да го повярвам за всеки друг, само не и за него. Винаги съм знаела, че така трябва да се обича, даже исках да се науча от него. Антон и Вальо се обаждат, че са се качили на стоп и искат да продължат от Пловдив с влака, на който съм се качила към София. В колко пристигал на гарата? Казвам им и забравям за тях. Вървя към къщи и от сърцето ми бавно се оттичат капки кръв между изоставените тютюневи складове.

Отново ми се обаждат. Изтървали са влака и аз се връщам, за да ги заведа някъде да пием бира. Говорим си с Вальо за Елена.
- Не сте ли гаджета с нея?
.- Не. Но така изглежда нали? Нищо не е такова каквото изглежда.
- Да, тя е доста любвеобвилна.
- Има хора които възприемат света чрез допир, други чрез очите си и ушите си.
- На нея й е лесно да общува с хората.
- Да, тя лесно установява контакт.

Оставям ги в градската градина, а аз се прибирам и затварям очи. Виждам залезът. Морето е сребърно, а на хоризонта има тъмно синя линия, над която небето тръгва с виолетова мощ, преминавайки през всички нюанси на лилавото и розовото, постигайки смътно жълто, известо време бяло и после пак се връща към синьото. Спомням си за сутринта, когато слушах едно птиче, което пееше – Хей, хей, бил ли си някога в Мачу Пикчу?, а морето беше толкова спокойно, все едно не беше се задавяло в себе си цяла нощ.