автор: Alisa

Аз пак ти се разказвам. Като никога.
А ти твърдиш, че ме познаваш цяла вечност.
И есенно се вглеждаш във ръцете ми,
гадаеш по пътеките на вените -
ще има ли все някога разсъмване,
забравили ли сме какво са съвести
и още хиляди виновности, които
навярно ще успеем да излъжем...
Гадаеш и ми казваш, че съм истинска,
и че това е най-невероятното усещане,
защото дишаш моето ухание
на есен, и на пролет, и на лято.
И аз разлиствам във ръцете ти дървета,
и пускам корени завинаги в очите ти,
и знаеш, че съм онова момиче,
което много искаш да разкажеш.
Кой те слуша?
И съм си аз, и сигурно съм хубава,
защото се оглеждам във очите ти
и помирявам себе си със твоите желания.
И виждам как треперят пръстите ти,
и всеки миг гласът ми ще се скъса,
и ще заплача като никога. За всичко.
Защото вече знам, че съм си липсвала.
Но си мълча и тишината хлипа,
а тиме питаш за какво съм тъжна.
И зная, че не мога да излъжа,
и се усмихвам: Ех, гадателю,
ти знаеш повече от мене всички отговори...