автор: svdonchev

Изглеждаше зле в мръсните дрехи, които неизменно му подаряваха след някое квартално погребение. Имаше слабо, занемарено лице, почти наполовина скрито от вечните, причудливи шапки върху главата. Всичко у него показваше самота, самота и немотия, но лицето му не бе тъжно, нито носеше белези от страдание.
Бе запазило черти от някогащната младост, въпреки дълбоките бръчки и то често се загрозяваше още повече от една непринудена, беззъба усмивка, с няколко кафяви долни зъба.
- Лекар ми ги е гледал долните зъби!- казваше той – Ще живееш много..ми каза лекаря...щом не са ти паднали долните зъби..хи...хи!
Обичаше да клечи пред хорските врати и да сяда по стъпалата, или дори върху случайни бордюри. Гледаше кротко света, мълчаливо и с часове. Приличаше на голяма, грозна птица, спряла да си почине от дългия полет. Стои, гледа, постоянно пуши, види някое познато лице, скочи с неподозирана пъргавина и изпроси цигара.
- Много са ми сладки пущините!- казваше.
Пушеше всичко, купешки цигари, дълги, къси, с отрязан филтър, бракувани цигари, лули, всичко. Случва се да дими с нещо неясно, увито във вестник, наоколо се стеле тънък задушлив дим, а той се смее на хорската погнуса и фъфли:
- Хи..хи...фъшкии..фъшкии пуша!
И да си пийва обичаше, макар не така отчаяно както да пуши.
- Пил съм всичко!- разказваше с безразличие на всякакви учудени от вида му хора – Спирт...камфор, лавандула...одеколон...То като дойде зора!
Някои от хората, които го познаваха твърдяха, че не е съвсем нормален. Все казваха:
- Оставете го, Ванко....той не е добре с главата...от баща си... гена наследи!
Баща му, вечно забързан със сериозно изражение из улиците; така необичайно прегърбен, че омазнената торба, в която къташе ненужните хорски боклуци се удряше в коленете му на всяка крачка. Имаше доста скътани пари, но така и не ги намериха, когато една кола го блъсна и уби, докато бързаше за вечеря в столовата за бедни и безпризорни.
Все пак не бе съвсем за вярване Ванко да е съвсем ненормален, щом безпогрешно различаваше доброто от лошото, познаваше без съмнение човек от който може да изпроси цигара, отказваше да работи каквато и да е работа, защото по рождение бил слаб.
Ванко живееше в неугледна стаичка, с един- единствен прозорец. През него любопитните съседи виждаха крив кюнец, привързан с тел за тавана, парчета хляб подредени по перваза и легло с отметнат юрган. Над всичко се открояваше покривът, паянтов, подсилен с парчета мушама и найлон, по който трополяха проливните дъждове. От години, Ванко живееше без електричество и когато се учудваха как се е примирил с тази постоянна тъмнина, отговаряше:
- Хи...Хи...ще трябва да го платя...та да го пуснат!
През зимата, когато падаше дълбокият сняг и нощите бяха тихи и кристално ясни, а дните сиви и подтискащи, хората го срещаха да гази преспите и да тегли изпочупени клони за да се топли и казваха:
- Тая зима няма да изкара!
Но Ванко оцеляваше. Когато първите пролетни ветрове закъдряха локвите от разтопен сняг, той се появяваше като рошава птица на прага пред къщата и дебнеше минувачи, за да си поиска цигара. Пушеше, гледаше, мислеше, после сякаш взел решение, насаме с незнайните си мисли, влизаше в стаичката, вземаше мръсната шапка и тръгваше. Ровеше в контейнерите, събираше фасове около площада с фонтаните, или трупаше картони пред склада на някой магазин, мяташе ги на гърба и пълзеше като охлюв. Няколко месеца поживя с жена, клошарка като него. Кръстосваха квартала и ровеха из боклуците. Беше трогателно да се гледа как Ванко застава встрани, докато тя рови из отпадъците, мръсна, окъсана, но ловка, вади изхвърлени обувки, оглежда обелените им носове, отделя ги настрани с усмивка, той не спира да следи всичките й движения, премине познат, спре се, подхвърли някоя хаплива или поучителна забележка, но Ванко не се сърди, а кима към другарката си и казва:
- Хи..хи..виж я, мойта!
Скоро тя го напусна. Избяга, като му открадна един стар транзистор, с повредени копчета.
Едно лято, съвсем непредвидимо, сестрата на Ванко го посети в неугледната стаичка. Огледа всичко с погнуса, огледа и него, хрисим, мръсен, трогателно горд в скоро намереното из боклуците сако и каза:
- Вземам те малко при мен...ще те направя аз човек!
И го взе. Така Ванко заживя в нейната голяма къща, някъде в покрайнините на големият град. Изкъпаха го, облякоха го в нови дрехи, той се хилеше, без да изглежда впечатлен от чистотата, от бялата покривка на масата и от димящата супа. Хапваше бързо, сякаш по досадно задължение и излизаше на двора да пуши. Купуваха му цигари, макар рязко да го ограничаваха и той започна да ги пуши с още по- голямо настървение. Криеше се, лъжеше, измисляше хиляди причини, сърдеше се като малко дете, когато не му разрешаваха, а той толкова искаше да задими.
Имаше доста работа по двора и в почивните дни, сестра му, едра, гръмогласна и безцеремонна готвачка му даваше синята манта и излизаха по плочника, разкопаваха градината, варосваха дърветата и пренареждаха саксиите с цветя. Ванко бе винаги бавен, криеше се под сенките, скубеше разсеяно трева с цигара в устата и нямаше търпение тази суетня да свърши. Мързелив бе този Ванко и дяволит, все успяваше да свърши нещата така, че да не го принуждават и друг път.
- Ненормално същество!- казваше сестра му, когато Ванко изспуснеше непохватно предмет, или го хванеха да проси цигара по улицата, или чуеха от съседи, как е обикалял около автобусната спирка да събира фасове.
Скоро скуката му стана непоносима. Градът бе доста далеч за ходене пеша и Ванко сякаш тъгуваше за разходките покрай препълнените контейнери, за пиенето на някое изпросено кафе в компанията на други клошари, за следобедното стоене пред прага на неугледната си стаичка, докато по улицата преминават цветни коли с интересни лица зад стъклата. Тук в голямата къща на сестра му бе въдворен ред. Принуждаваха го да помага, да пуши извън стаята и да не гаси цигарите си в саксиите.
- Не те ли е срам...?- кряскаше сестра му – Прибрах те...човек да те направя..!
И Ванко не издържа. Една сутрин, когато къщата му се стори най- тиха, той избяга. Върна се към старият си живот.
Някой хора твърдяха, че е наистина ненормален, щом е избрал лошият живот, други смятаха, че е хитрец и мързеливец, трети го приемаха за безхаберник, който мисли единствено за себе си, а имаше и такива, които го съжаляваха, защото бяха убедени, че просто не е възпитан правилно. Знае ли човек, къде е истината?