автор: Albatros

Когато бяхме глупави и млади,
не се кълняхме в книга и пищов –
подобно ниагарски водопади
се хвърляхме във пропасти любов,

светът бе наш – и ние бяхме луди,
бе шеметно – и още ни държи,
не грохнах аз под собствени заблуди –
платих до грош за чуждите лъжи,

най-тъпата от тях – че сме щастливи
и най-зловещата – че сме добри,
пробутваха ми вредом смет за сливи –
не трупах във дюшека си пари,

мъдрец не бях, но и не бях глупак,
живях добре със хора и с тревички,
аз хълтам – светъл – в идещия мрак,
защото знам, че мракът е за всички,

там някъде – из сънните гори –
светулчица една за мене свети,
тя някой ден и вас ще озари,
защото всички хора са поети,

аз си живях от обич – пях за обич
и тъй ще си отида от света –
един човек сред 6 милиарда роби,
изпял ви Одата на радостта.