автор: tattve

В онази нощ,
която беше приказка
дойде Орисницата на Съдби
и каза:
„Съдбата ви е да се разделите.
Не веднъж – три пъти”.
Много плаках над нейните думи.
Много мислих за любовта –
дали наистина
е най-непобедимата сила
и щом обичам
защо ще остана сама?

Да, знам,
смъртта е най-последната раздяла.
Дори да има мост над вечността
как ще се чуем,
как ще се видим
и как ще се прегърнем?
Тела са нужни,
за да усетим любовта.
Да, знам,
смъртта е неизбежна
и моята единствена молба
е, ако може, да не ме предреждаш,
аз искам първа да позная
Другата Страна.

Коя е втората раздяла?
Когато в нея,
в Другата Жена
потърсиш себе си
и се намериш
във Любовта.
Тогава сигурно ще мисля, че умирам,
и ще се боря с ревността,
със зъби ще хапя, със нокти ще драскам,
но ще позволя да те отведе ТЯ.
Защото любовта не притежава,
Не иска нищичко в замяна,
А само дава, дава, дава...
И твоята нова любов --
тя просто не може да бъде измяна.

Кога ще бъде първата раздяла?
Та ние днес за първи път се прегърнахме.
И едва днес за първи път те целунах.
Страхувам се...
Кога ще бъде първата раздяла?
Ние двамата с теб до вчера бяхме едно –
Под сърцето си носех една цяла вселена,
един океан,
едно звездно небе,
едно истинко, малко момче.
И този миг, във който те видях –
телцето ти изцапано с кръвта ми,
викът белязал новия живот –
Бях най-щастлива,
най-жива,
но плачех... защото плачът ми
разбрал е,
че този миг, в който ти си роден
е и нашата първа раздяла.
Колко мъдър може да бъде плача...
И колко път с теб напред ми остава...

Да, знам, смъртта е най-последната раздяла,
Но ако има Мост над Вечността,
То значи няма срещи и няма раздели.
Тела не са нужни,
за да живеем Любовта.
А земният ни път осеян е
със малко обич и със много суета...

Как искам да имам мъдростта да обичам,
както Бог -- всички свои чада.
И добрите, и лошите, и красивите,
но и грозните, нещастните, уродливите...
Дай ми, Господи, мъдростта да обичам
моят син такъв, какъвто е –
откъснал се от мен,
отдалечаващ се,
различен.
И се моля Любовта ми към него
да е толкова чиста,
че да мине по всички мостове
и през всички земни раздели...

„Три пъти” – каза Орисницата на Съдби
в онази сънувана приказка.
„Да вървим”, казах аз на моето малко момче –
„Колкото път имаме заедно -- да го преминем.”