автор: LeoBedrosian

Колкото банално да звучи, разказът ми ще започне така. Седя пред кирливата клавиатура и беля кожички около нокътя на левия си палец със зъби. Кожичките ги беля защото не мога да хапя клавиатурата, както бих хапъл молива пред лист хартия. Ето един недостатък на прогреса. Седнеш да напишеш нещо гениално, а научно-техническата революция ти отнема възможността да изгризеш безплодно два, три молива, ако днес не ти е ден.

Имам нужда от муза.

Нуждата я имам не само заради проклетия прогрес, който при мен се изразява освен в кирливата клавиатура, тумбестия монитор с избелял екран и вечно бъгавия, бавен като смъртта компютър. Музата ми е нужна и по съвсем прагматична причина, която ще накара някои от вас да се усмихнат ехидно, или открито да ми се присмеят.

Нужна ми е за да се наям.

Правилно сте ме разбрали - именно да се нахраня. Месец след като загубих и последната скапана службица в бедния ни градец, която ми осигуряваше някакво препитание, нуждата от храна стана въпиюща. Бачкането няма да го коментирам. Нито си заслужава, нито съжалявам много за него. Но поне ми осигуряваше възможността да се храня от време на време между писането на гениални творби, които никой не чете.

Същото бачкане ми помагаше да огладнея до следващото хранене. Ето още една разлика между нашата и американската демокрация. Тука бачкаш за да огладнееш, а там - за да живееш.

- Ех музо, музо! Къде си? - изпъшках отпуснато, като се взирам в избледнелия монитор в отчаян опит да съзря някакъв повод за вдъхновение сред пикселите му. С годините мониторът ми се превръщаше в гротескна картина на пуст тропичен плаж с палма сред мъртво сиво море. На времето плажът бе бляскаво - игрив, палмата весело се вееше на прохладния бриз, а морето лазурно примамваше. На времето и аз бях привлекателен млад служител по когото ахкаха всички колежки и се редяха на опашка за бързи скрити ласки в офиса му.
На времето ... .

Остаряхме заедно с плажа, колежките, задоволени се завърнаха при мъжете си, а службата я закриха заедно със всичките надежди за просперитет. От тогава съм гладен. Дори писането на любовни стихове започна да ме отблъсква. И логично музата отлетя. Разбрах го, когато се наложи да утеша с поезия едно прелестно създание със сини очи.

Представете си – не можах!

Бях започнал да губя всякаква надежда когато пристигна онова кратко електронно писмо от неизвестно провинциално издателство. Предлагаха ми да напиша статия за значението на техническия прогрес в културното развитие на нацията. На същия този омразен технически прогрес, който с удоволствие бих изхвърлил от живота си. Но нуждата от храна беше без алтернативна.

Ето ме сега в безплоден опит да изчукам на пожълтелите клавиши нещо гениално седя и беля кожички от палеца, когато го чух. Чух гласа.

- Къде ме търсиш на тавана?

Огледах се. В стаята няма, а и неможе да има друг освен мен. От както ме напусна жената с детето и спряха да ме посещават палави съседки прага ú престъпвах само аз. Ето, че започнах да халюцинирам. Все се надявах това да се случи по-късно.

-Ехо, тук съм. На масата. Нали ме извика? - това не е на добре. Гласа е отчетлив и много истински. Удрям си шамар. Не съм заспал. Така, а сега да те чуя, глас такъв!
-Пробвай с монитора. Петнайсе кила е, ще има по-добър ефект… - гласа наистина идва от омазаната ми маса, дето ми служи за писане, за ядене. Беше време, когато ми служеше и за чукане.

И тогава го видях. Живо е. Не мога да го оприлича на нищо, което познавам, но нали съм Творец. Е, добре, прилича на нещо средно между дървояд, бял червей и угоена въшка. Само, че е черно на цвят и ми намига.

- Муза??
- Именно, Дядо Мраз ли очакваш през септември?

Трябва ми малко време да се съвзема от творческия шок. Нима това „нещо” е моята муза? Толкова нищожно, грозно и черно! Остави друго, и ми се усмихва … Проклятие … И какво творчество да очакваш с такава муза. Не. Това е подигравка. Някой ми е свил мръсен номер. Събувам бавно чехъла си, като се старая да се усмихвам безгрижно и да подържам разговора.

- Къде беше до сега, по дяволите?
- Къде мислиш? Кой написа всичките ти писания, а? – музата се прокашля – Какво мислиш да правиш с този чехъл?
- Крака ми се е запотил, та рекох да го проветря. – вдигам чехъла, готов да нанеса бърз удар.
- И кой ще ти напише статията?
- Коя статия?
- За прогреса и културата.
- Благодаря за помощта ти. Ще се опитам да се справя и сам. – вдигам по-високо чехъла.
- И как ще я започнеш? С какво ще я запълниш? С миризливи чехли, или с гладни идеи…?

Тоя започваше да ме дразни. Сигурно защото бе ужасно прав. И защото продължаваше ехидно да се смее.

- Какво предлагаш? – поотпуснах ръката си, но продължавах да държа чехъла в готовност.
- Да видим. Защо не пробваш със значението на глобалната мрежа при утвърждаването на млади и неизвестни автори? Нали не си мислиш, че някой би прочел и една твоя дума на хартия?
- Ти от къде си толкова сигурен? Нали си ми Муза!?
- Муза, не издател. И кой е казал, че съм кадърна муза?
- Тогава каква муза, собствено се явяваш?
- Наречи ме муза-хранителница, ха ха …- пак вдигнах чехъла – е, стой де! Ако го използваш ще останеш без хляб.
Не искам да остана без хляб. Глада започна ужасно да ме мъчи.
- Казвай! Музо, пфу – нахлузих обратно чехъла и се вгледах в дупката на палеца.

* * *

- …. И когато технологичните възможности достигнат оная степен, при която компютърът ще изписва сам мислите ни, а интелигентни програмки ще ги внушават безжично на широк кръг аудитория, чийто членове няма да се наричат читатели, а просто „акцепти” тогава ще настъпи оная желана среда, оная Утопия за която са мечтали Русо, Кант, Шопенхауер и Сартър, Тогава ще можем свободно да кажем, че най-важното си остава морала и естетическите устои на Автора. Точка.

Нощта преминава и отстъпва място на източното зарево. Тишината се нарушава само от вентилатора на вехтия ми компютър и погризването на музата ми. Оказа се, освен че прилича на дървояд се и храни с дърво. Позволих ú да гризне предния ляв крак на стола. И без това нещо все куца от тая страна.

Чукнах SAVE и се облегнах доволно назад. Утре ще се яде!