автор: galiakara

Изровени незнайно защо
ей тъй, внезапно
възкръснаха спомени...
Болеше от тази любов
затова я зарових
в най-потайния кът
на сърцето си..
Но то още бие
макар в луда аритмия
и още помни
онези камбанени ритми
които отекваха в него
когато те чаках
когато те молех
когато коленичех
от любов и безволие...
Сега съм сама
със спомена
за влюбената жена...
Не те коря
и на себе си съм простила
Но защо ли тъга
в очите ми се е впила
и ме кара да плача?
А може би само
е влага от здрача...