автор: vaterlo

Ей така се развенчават митове -
с два-три жеста, или с дума само.
И се питам как съм те обичал
и синът защо ти вика "мамо".
Аз разбирам - имаш си горчилките,
трудностите, нервите, умората.
Почнала си нервно да подвикваш.
Но то не е аргумент при спора.
Пък е рано още за критическа,
ама май натам вървят нещата.
Станала си страшно истерична
и дребнава, и... така нататък.
Виждам - онова момиче няма го,
не в жена - в змия се е превърнало.
И това е толкова банално,
че ми се повдига... Ще повърна.
И спокойно - сам ще си почистя,
нищо, че от теб ми се повдига.
И кога очите ти лъчсти,
станаха очи на шушумига?
Утре тичкай пак към свойта кочина,
с чувството на дълг и отговорност.
Този ваш затвор е все предсрочен.
Свободата му е все условна.
И си вярвай - винтче от машинката -
че си важна колкото промоция.
А си ходещ некролог... Инстинктите
по са закърнели от емоции.
Нямаш благородство и... надежда...
Чудно ли е, че не се отбива никой?
Кой е луд във мрака да се вглежда?
Светлина им дай, за да те видят.
Проста истина, ала ти бяга.
А човек със тинята си свиква.
Аз отивам, дарлинг, да си лягам.

А пък ти... във нищото си викай.