автор: LeoBedrosian

Калта се лепи и изува съдраните му галоши. Оръфаното въже тегне и прежуля щръкналите му кокали, като кръста рамото на Христос. Върбата отсреща е неговата Голгота и колкото повече я наближава, толкова по-желана става.

Седемте му дечурлига ревят в кирпичената къща и го молят да се върне. Да се върне и да ги гледа как вехнат от глад. Три години валя колкото за Бог да прости и когато поникнаха хилавите картофи рукна божието наказание и отнесе стъблата им. Онези същите стъбла, изгризани от бръмбара.

Ще се беси... Дано Господ се смили над гърчавото му тяло поне отвъд и нахрани изпосталелите му дечурлига.

Когато нарами въжето Минка - жена му не обели и дума. Гледаше го с празния си поглед и опитваше да кърми Гръгърчо с изсъхнала цицка. Най-малкия още няма зъби и усилено смуче цицките на Минка, а като не пускат нищо реве та се забаква.

Препъва се в лепкавата кал покрай реката и търси удобен клон да преметне въжето когато чува слабия вик на Минка. Вика, по-скоро хрип като от съдиращ се зеблен чувал го стресна. Няма ли край тая трагедия!? Дали не умрé някое от дечурлигата...

- Ееей, Стояне! Яла, яла...! Къде тръгна бе пустиняк!
- Ще се беса, не видиш ли ма!
- Кой ти дава да се бесиш бе, мършо! Яла тука!
- Човек не може и да се обеси на спокойствие!!! За к`во съм ти?
- Яла, че и Гръгърчо прояде!


* * *


Клона е висок, но удобен. Успя да преметне въжето от третия опит и като се увери в здравината го насапуниса с парчето сапун, дето бе скрил от Минка. Върза хубав клуп. Завърза другия край на възлестия дънер и се покатери сръчно по клона.

Ето, че е време. Три кадънки пееха в разлистващите се клони и нехаеха, че си отива. Реката се лее пълноводно и прави пролетни въртопчета покрай брега.

Прощавай Господи и ме чакай. Ида, рече Стоян и скочи. Въжето изскърца под тежеастта му, клона изохка мощно и ... се скърши. Стоян цопна в придошлата река сред мощен фонтан. Водата е дълбока и започва да се дави. Страх и паника инжектират мощна порция адреналин в кръвта му. Зацапва с ръце и крака и накрая се добира до спасително коренище.

Измъква се като мокър пес от барата и отърсва жалките си дрехи.

- Ту, дееба! Заради едно бесене щех да се ỳдава!