автор: sycamore64

Писателят разгледа внимателно външната врата на кабинета. Имаше пощенска кутия, табела от бял картон с черни букви, доста елементарна наглед, каменно стъпало, твърде грубо издялано, останало сякаш от вековете.
Винаги обичаше да се завръща в родния си град, макар че нямаше възможност често да го прави. Много неща не се променяха, поне на пръв поглед, или се променяха бавно. Влаковете си бяха същите, вечно зелени и мръсни, със същите груби, зле облечени и недодялани пасажери и затворени в себе си млади жени, пътуващи до столицата за поредния изпит и обратно. Гарата беше същата, останала от следренесансовата епоха и навяваше мило чувство, изпълнено с носталгия за време, в което имаше напредък, имаше кипеж. Кръглата болница вдясно. Двупосочният булевард с градинка и алея в средата. Улицата за вкъщи. Пред подлеза го посрещаха, професионално-дръзки, проститутките, както в София пред "Лъвов мост", нощем.
В едно от кафенетата с царствен жест му сервира кафе огромен борец с бръсната глава.
Обикновенно тръгваше по улицата с огромните кестени, към площада с пощата и офицерския клуб. Дългата заобиколна улица, по която тромаво мърдаше тролей, го изморяваше. И тук времето натискаше някой спомен, като страхливо докоснат клавиш на пиано. Училището, в което беше учил. Теодора с русата коса и лаченото червено яке. Болницата вляво с нейните безкрайни алеи. Само да тръгнеше натам и един милион спомени моментално се отключваха, завърташе се филмът на детството. Първият учебен ден. Черните копринени рубашки с бели якички, задължителни по онова време. През първия учебен ден, през голямото междучасие му стана толкова тъжно, сякаш завинаги е отлъчен от вкъщи. Помнеше Даринка, Недко, Бранко, Драго и, разбира се, Теодора. Изпращаха се като големи хора почти до входната врата.
На връщане от училище захвърляха чантите и се бореха в градинката в подножието на хълма. Бореха се понякога с часове и си тръгваха чак когато се сещаха, че имат да учат за утре. Малко след това имаше една фурна. Тя и досега си стои там, макар и може би заключена - с каменните стъпала без парапет, точно на спирката, до ресторанта, който вече не съществува. Той винаги си купуваше две масленки, бисквити, обилно поръсени с пудра захар. Следваше втората градинка - стръмен парк в подножието на хълма, където зимно време децата караха шейни. Той не знаеше да кара шейна и се заби в един храст.
Когато отвори вратата прозвуча сигнален звън. Писателят се усмихна вътрешно. Изненада.
Никой не го посрещна в малкото предверие. В него имаше закачалка, диванче от черна кожа, малка масичка с две списания. Писателят се наведе любопитно и се усмихна отново. "Плейбой". Върху закачалката висеше черно кожено манто и резервната й бяла престилка.
Дали тя щеше да го познае? Два часа беше зяпал през прозореца и беше фантазирал как отваря вратата, почуквайки внимателно като всеки друг пациент, как сяда безразлично на зъболекарския стол с примирение пред неизбежното, с надежда, че няма да боли.
Тя го позна веднага, въпреки тези години през които само веднъж се беше отбил да я види, уж случайно и за малко, като бивш жител на града. Излязоха на разходка, шляеха се безцелно по меланхоличните улици, той помнеше жакета й, изглежда, било е есен, и неусетно как застанаха пред стара къща в следосвобожденски стил, къщата на неговите братовчеди, за които той не й беше разказвал никога.
- Да влезем! - предложи той.
В сутерена на къщата имаше ресторант. Вътре завариха Данчо, който си беше дошъл от Америка да урежда някакви въпроси в компания със стари приятели, вероятно съученици. От куртоазия Данчо веднага изостави компанията си и се присъедини на тяхната маса.
- Това е съпругата, така ли? - попита Данчо.
- О, не, просто сме приятели. - побърза да отвърне тя.
- Е, как е в Америка? Ти опровергаваш поговорката, че от оня свят и от Америка никой не се е върнал, за да ни каже дали е хубаво. - пошегува се писателят и всички вежливо се засмяха.
След това се поведе някакъв разговор за зъболечението в Америка. Оказа се, че в модерните кабинети, зъбният нерв, за да не бъде докоснат при манипулациите, се следи на компютърен екран. Изненадващо за него, тя се оказа доста информирана, макар и само от списанията "Ланцет".
Този път не се любиха. Вечерта завърши по този начин, като той я изпрати в падащия мрак, вървяха по добре познати улици, защото беше вече тъмно, един до друг, без да се докосват, като добри приятели, каквито всъщност бяха.
Той си я спомни със щангата в ръце, преоблечена в мъжката му риза, каубойска риза на черни, бели и червени квадрати, стоеше й добре и я правеше по-стройна. Физически тя беше доста силна и ако се беше родила мъж със сигурност щеше да представлява опасен противник за него. Седяха в огряната от следобедното слънце стая, а там беше и Ели, нейната постоянна партньорка за бридж, и тя започна:
- Моите колежки отдавна вече въртяха гаджетата, а аз си седях девствена. Писна ми и отидох при един колега. Още помня косматите му черни ръце. После легенът с кървавия чаршаф една седмица стоя под масата на студентската му квартира, за да се фука.
Той не каза нищо. Играха карти цяла нощ в един от нейните апартаменти и той през цялото време трябваше да се извинява, че е още начинаещ. В леглото претърпя неуспех и се извини с това, че е преуморен. Следващият уикенд и двамата бяха по-подготвени един за друг. Той се усмихна вътрешно при спомена за това как се зарадва на голото й златисто тяло, сякаш беше въведен във владението на едно малко съкровище, лично негово и за негова лична употреба и с което беше упълномощен да прави почти каквото си поиска. Целуваше я по гърдите дълго и внимателно, след това я обърна с гръб към себе си и продължи да стиска зърната им, пълни с напрежение, а после галеше тези огромни тежки гърди, придърпвайки ги на равни интервали, докато тя, без да издаде звук, го изчакваше да задоволи любопитството си към тази част на тялото й.
Обърна я по гръб и се възхити на гладкия й корем, който погали внимателно заради изящната му форма.
Постави пръста си във вагината й без много церемонии и се зарадва, когато тя, въпреки волята си, започна да се задъхва и да диша все по-тежко. После реши да я разгледа по-обстойно и я накара да легне по корем, целуна я по раменете, както заслужава всяко добро момиче, а после започна да се забавлява, правейки се на масажист. Тя покорно се остави на грижливите му пръсти, които разтриха врата, раменете и кръстта й. Дупето беше слабото й място, то не беше в хармония с останалите й части и не беше толкова гладко и изпъкнало, колкото би желал. Въпреки това го погали бегло и целуна с уважение, преди да я помоли да се обърне отново по гръб. Тя кръстоса краката си около кръста му, по най-удобния за нея начин, после с добре премислено движение прибра ръцете си под тялото, с което намали пружинирането на леглото до минимум. Той проникна безпроблемно в така подготвената й женственост, за да установи онова, което и без това вече знаеше - тя беше напълно фригидна.
Накрая, в знак на любовна признателност, той й направи и един кунилингус.
В кабинета тя го посрещна с невъзмутимо спокойствие, сякаш изобщо не го позна, което би било напълно нормално след изтеклите нови седем или осем години и при променения му външен вид - той си беше пуснал брада.
- Имам кариес. - каза просто той и се усмихна със своята свенлива усмивка, както би се усмихнал някой смутен в своята любезност пациент.
- Седни! - каза му просто тя.
- Помислих си, че не ме позна.
- Познах те веднага.
Той знаеше за нея, че е много добра в професията си. Нямаше къде да отстъпва. Беше го страх, но искаше да прояви поне малко мъжество пред нея. С уверено движение тя надникна в устата му с помощта на всяващите страх свои инструменти. Той целият се сви, мускулите му се напрегнаха, но беше решен - да става каквото ще, и понесе все някак за свое огромно удивление този ужасен звук на малката високооборотна машинка, която изпили някакво количество от зъбната му тъкан, нищожно малко навярно и за не повече от тридесет секунди, които му се сториха цяла вечност. Тя оттегли машинката и впръска вода в устната кухина.
- Плюй!
Той плю кръв в кръглото легенче с автоматично циркулираща водна струя. Беше му като за първи път.
- Още малко. Ако те заболи, дай ми знак! - по начало тя беше твърде лаконична, това беше единствената фраза в повече, която си позволи.
Точно навреме той измуча. Тя прекъсна работата си. Беше необходимо само още малко. Даде му лека почивка. Всяко ново начало изискваше още смелост.
- Само още малко! - той се подчини.
- Ето това е. Няма вече. - тя го погледна, погледите им за миг се срещнаха. Той знаеше цветът на очите й - сини с бели петънца. Те никога не бяха означавали нищо за него.
- Това е лекарството. То ще умъртви нерва. Ела в четвъртък.
Четвъртък беше след два дни.
"Сто петдесет и два километра, за да отидеш на зъболекар!" - помисли си писателят, вече настанил се в купето на пътническия в осем и тринадест. Навън беше люта зима и новите впечатления му пречеха да се съсредоточи в спомена си за нея и младостта, която все пак беше отминала.
В четвъртък той отново мина през подлеза. В ранното утро предизвикателните проститутки си бяха вече отишли. Разгледа книгите в книжарницата, спря погледа си върху рекламите, отмина внимателно следващата книжарница, закуси леко в първата сладкарница, която му хареса. После удължи пътя си през градската градина, просто за да я види, но му се стори, че нещата не са вече на мястото си, макар че и старият шадраван, и чешмичките, всичко си беше там. Тръгна отново по главната улица, взря се в афиша на кино "Балкан", мина покрай театъра и погледна нагоре към прозорците с декоративната балюстрада, там, където беше първият му детски спомен. Нямаше да има възможност скоро да дойде пак, така че оглеждаше всичко внимателно, като за последно.
В малкото антре на кабинета тя си бъбреше с мъж и жена на нейната възраст, по всичко личеше - добри приятели. Тя го покани да седне и той се заслуша в техния разговор. Харесваше му да слуша за буржоазното минало на древния град, за баба й, от която пазеше една рокля, за дядо й, който обикалял всички бакалници, "защото всеки трябва да живее" и когато строял голямата къща лично проверявал всяка тухла.
Скоро те си тръгнаха и тя го покани в кабинета си, пред трагичния зъболекарски стол. Писателят се усмихна пак на своето претоварено от асоциации съзнание. Кой беше употребил за първи път фразата "пред трагичния бял лист"? Може би Едгар Алън По? Или друг класик на англоезичната литература? Или испанец?
С няколко оборота на машинката тя махна арсена, който беше умъртвил нерва за изминалите два дни. По-болезненият етап на процеса беше останал назад. Той със спокойствие изчака две минути, докато тя подготви материала, който щеше да циментира завинаги двете кухини в зъбите му. Накрая и тя остана доволна от работата си.
-До края на живота ти няма да има проблеми. Здрав зъб може да даде фира, но тези двата - вече не.
Той се усмихна на думите й, като си спомни нейния любим идиом от едно време:"Няма такъв филм. Не го прожектират вече!"
-Днес имам повече работа. - тя седна в огромното кресло, като подви крака под себе си, огромна котка, красива, ленива, гъвкава. После пак спусна крака, сякаш светкавично промени намеренията си и нахлузи удобното сабо. - Искаш ли да дойдеш към шест часа, ще пием кафе и ще си поговорим.
- Това чудесно съвпада с плановете ми да се разхождам из Стария град.
Плановете му бяха да се престори на турист и да разглежда наоколо за последен път, сякаш му предстоеше да умре. Позволи си една младежка дързост, свит на четири, почти пълзешком се изкачи по най-стръмната снежна пътека до останките на тракийското селище. Мина покрай къщите допиращи прозорците си, които нерадостно пустееха и заскита по улиците, покрити с пресен, още непочистен сняг. В едно от кафенетата си поръча кафе и се загледа в едно предаване за научен напредък и нови технологии, което му се стори страшно интересно. На съседната маса имаше две млади момичета. Едното от тях приличаше на майка му като млада, както я знаеше от една нейна снимка. Това бяха гените на града и те бяха вечни.
Той се изкачи по друга улица, търсейки къщата, в която живееше леля Нешка, която му правеше детско кафе от чиста леблебия, когато баба му го водеше на гости при нея. Не можа да я намери, било е толкова отдавна. Обичаше да прекалява с кафето и влезе на друго място, съвсем празно и самотно, миниатюрно и с хубава продавачка. Бяха минали толкова много години, че се чувстваше наистина като турист.
В кабинета се върна в края на работния ден.
- Искаш ли да ме придружиш? Имам малко работа.
Той нищо не каза, закопча якето си и започна да слага ръкавиците. Нетърпелива, тя постави ключа в ключалката.
Тръгнаха по непознати улици. Бързо се стъмваше. На улица, разположена косо към реката, тя влезе във входа на някакъв блок. кооперация или нещо подобно. Огледа бързо пощенските кутии, извади от чантата си някакъв плик, който постави в една от тях. После позвъни на един звънец.
- Ще ме изчакаш ли?
След малко я видя да слиза по стъпалата, придружавана от много висок мъж, униформен. Той ги изпрати до пресечката. Студът се промъкваше през шапки, шалове и ръкавици и те вървяха, без да казват нищо.
- Искаш ли едно кафе?
- Няма да ти откажа.
Кафеварката за еспресо беше кубинска, същата като на майка му, само че по-малка и той с удоволствие наблюдаваше нейните движения, отпуснат в огромното кресло, което лежеше срещу зъболекарския стол. Тя седна срещу фаянсовия плот на въртящ се русенски стол и отпи от служебното кафе.
- Хубав кабинет си имаш.
- За зъболекарския стол се наложи да ходя лично до Враца. Имах ужасни проблеми с различните архитектурни разрешения, както и с "Електроразпределение", за някакво заземяване, нормите за което не били спазени. Аз какво съм виновна, че не са спазени. Аз не съм инженер, а зъболекар. Водя ужасна борба за всяко нещо. Понякога ми идва да крещя. Иска ми се да продам всичко и да изчезна. И аз като теб знам два езика, мечтая си за Канада.
Той се направи на безразличен, както винаги:
- България е държавата на неприятностите...
- Чух, че ставаш все по-известен в литературните кръгове.
- Не съм станал още велик, но ще се кандидатирам...
Вратата се отвори и в стаята нахлу розов студ.
- Това е дъщеря ми.
Тя беше момиче на около девет, което му се стори безумно красиво.
- Как се казваш?
- Няма да ти кажа. Елена.
Той отстъпи креслото на младата дама и, без да иска, се заигра с нея. Тя имаше ясносини очи със женско опияняващо въздействие и златисто-руса коса. Тези сини очи му напомниха за други едни сини очи, не тези на майка й, които някога беше обичал, и нещо го задави. Сълзите започнаха да се стичат безшумно по бузите му и той не можеше да направи нищо, за да ги спре, а и нямаше къде да се скрие. Минаха една или две минути преди сълзите да спрат. И двете жени се направиха, че не забелязват нищо.
Минаха още петнадесет минути и в стаята влетяха две приятелки на Елена, мургави като циганки. Телевизорът се включи:
-Аз съм Елза Бет, бивша проститутка! - изкрещя Елена.
-И аз съм Елза Бет, бивша проститутка! - изкрещяха другите две момичета.
Започваше жадуван детски рисуван сериал, който се беше превърнал в хита на момента.
Времето напредваше. Писателят си мислеше за влака в осем и тринадесет, който беше вече изтърван. Това малко синеоко момиченце беше за него дъщерята на един народ от арийци, който преди седем хиляди години се беше спуснал по склоновете на Тибет и беше завладял Индия. Други племена от този народ бяха тръгнали на Запад, все на Запад, през планини и пустини, през гори и води, в продължение на две хиляди години. Великото преселение на народите. Малко дете с цветен венец на главата, което неумело пристъпва между пшеници нежно полюшвани от вятъра. Тези хора бяха поставили основата на съвременната цивилизация. Появили се внезапно, в резултат на мутация, и за шест хиляди години бяха успели да построят света.
Писателят се сбогува решително и излезе на малкия площад. Реката блещукаше в тъмното. Въпреки студа и тъмнината по улиците все още имаше хора. В един от денонощните магазини той си купи нещо за ядене. После забърза към гарата. Светлинното табло мигаше приятелски, но безпощадно показваше, че следващият влак е в четири сутринта. Той си взе билет и се разходи из чакалнята. Имаше доста пътници, които чакаха нощни влакове като него. Личаха си и един-двама клошари. Чакалнята беше студена, ветровита. Той се вглеждаше в лицата на пътниците, жаден да разбере мислите им. Един от пътниците му се стори познат, но не беше той. Влезе в денонощното кафене, в което имаше маси само за правостоящи. Изпи поредното кафе, с което беше свикнал да прекалява. Такъв беше начинът му на живот, че без кафе не можеше. На стената висеше огромен телевизор, който излъчваше клипове без музика. Повечето клипове му бяха познати. Имаше един нов, който му се стори порнографски, с неясно съдържание и картини, които светкавично се сменяха. Такова беше съвременното изкуство.
Седнал на една от пейките в чакалнята, впил поглед в мозайката на пода, изтръпнал от студ, писателят мислеше.