автор: severianin

“Къде се намира
онова последно пристанище,
от което няма да отплаваме?”
Херман МЕЛВИЛ, “Моби Дик”


“...и се носи из морето
с товар от пространство и време”
Уолтър АСКУИТ, “Древни брегове”

То вече идва, наближава вече –
последното пристанище в мъглите...

Очаквах да е някъде дълече,
където злите бури не връхлитат,
да е на оня край на времената,
зад всички хоризонти и миражи,
зад мъртвите течения...
В страната,
където тишината бди на стража,
където спират кораби без котви,
без мачти, без платна, от път сломени...

А то е вече тук!
Не съм подготвен
за тоя край, за мъртвото вълнение,
за мидите по старото корито,
за водораслите, за тишината...

До вчера бях на път към неоткритото
на пенестия гребен на вълната,
а днес като видение далечно
последното пристанище изплува.
Знам, корабите не пътуват вечно,
но аз... Аз искам още да пътувам!

Когато тръгвах в синьото да странствам,
дълбоко в трюма натоварих тайно
вселена с неизбродени пространства
и цяла вечност времена безкрайни.

Защо изплува пристанът?
Не зная!
Дали внезапно времето се свърши,
пространствата ли вече са към края,
или добрите мачти са прекършени?

Пространствата са тук, но вече чужди,
и чужди – все по-чужди! – времената,
но не това е.
Просто имам нужда
от вятър, от добър попътен вятър.

Да заплющят платната вкоравени,
да станат всички хоризонти близки!
Това пристанище не е за мене –
за мен са пътят, океанът, рискът...

Или това е старческа заблуда
и кратък летен сън във вечер звездна?
А може би все пак ще стане чудото
и оня сетен пристан ще изчезне?

И ще останат пътят и вълните,
пространство педя и трошица вечност.
И аз ще продължа към неоткритото,
за да изчезна в синята далечност...