автор: voda

По "blue devils", В. Чернев, Severianin

Като тънка свещица гори и се стапя
и последната радост на нашия ден.
Онемели сълзи от сърцето ми капят,
но не искаш да видиш. Ти сляп си за мен.

И ми става и тесен, и душен просторът.
И горчи всяка глътка от въздуха син.
Синевата безмълвно ме гледа отгоре
и флиртува със Слънцето – светъл рубин.

Аз пребродих за тебе докрай снеговете.
Вече стигнах средата на моя живот.
Приглушена надежда в душата ми свети –
да ми върнеш пак ведрия пролетен свод.

О, фантазия моя – и в болката свежа!
Как лакираш мечтите ми с древен емайл!
И светът като в приказка става по-нежен,
сякаш в миг пресъздаден, за мене изгрял.

Но се спуща нощта. От притихнали пазви
бързо литват безгрижни звездици над мен.
Странен шепот се носи и сякаш разказва
как се ражда от тъмното новият ден.

И какво от това? – В мен на пластове здрачът
всеки кълн покосява, откоси реди.
Всяко атомче живо в душата ми плаче
и се ронят угаснали, мъртви звезди...