автор: geostal

"Учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк" - Хр. Ботев.

Някъде в едно N-училище, в час по литература, в Република България. Време, когато учениците са се досъбудили вече и трябва да разредят енергията, насъбрала се в тях, след изяждането на поредния хамбургер, изпитата кола или енергийна напитка.

Влизам в стаята и започвам с усмиряването на по-буйните, с молбата да седнат на чиновете и да си извадят тетрадките и учебника по литература. Половината го правят, на половината на другата половина трябва персонално да им кажа, а последната половина просто нищо не носи. Част от момичетата са дошли с дамски чантички, а част от момчетата – с полупразни опърпани ранички.
„Милено – викам на момичето от първия чин – защо си дошла без учебника по литература, нямаш и тетрадки!” „Тежат много, господине, не мога да нося всичко!”- аргументира се момичето. /Тя всъщност нищо не носи, в дамската и чанта има всичко друго, но не и учебници – най-много някоя тетрадка по всичкология./ „Господине, не съм „Милено”, а Милена!”- сърдито ме поглежда госпожицата. Обяснявам и, че такава е звателната форма, така е правилно, ама тя и не иска да знае. „Разбра ли, Миленче!”- гледам да туширам напрежението. „А бе господине, не съм „Миленче”, вече съм голяма, от миналата година имам цикъл, не искам да се обръщате към мене като към малко дете!””Знам, че имаш цикъл и че си голяма, но по тоя начин изразявам положителното си отношение към теб”-отвръщам и. „Откъде знаете, че имам цикъл – кой ме е издал?”- и поглежда недоверчиво съученичката до себе си. „Ами нали преди малко ми каза, пък и в седми клас си, нормално е!”-отвръщам и сговорчиво. „Да, господине!”-прибира бодлите момичето. Пубертети, палят се от малко. Преди време идва една моя ученичка на междучасието и ми вика:”Господине, дойде!””Кой бе, моето момиче?”-питам учудено. „Не очаквах да дойде, ама на, трябва да ме пуснете!””Кой дойде, бе момиче?””Дойде ми, бе господине! – изяснява картината госпожицата. Често и злоупотребяват, ама нищо не може да се направи…
Вратата се отваря и влиза Желязко, бузест, пухкав, всяко междучасие яде. Кимам му, той ме гледа като теле и мълчи.”Защо закъсня?- питам го – трети час е вече.” Майка му не чула будилника и нямало кой да го събуди навреме. Казах му да се научи сам да чува будилника и да не тормози повече майка си. Питам го дали си носи тетрадките и учебника по литература. Отвръща, че мислел, че имали български език. „А знаеш ли съдбата на двете патки, дето много мислели?”- питам го. Знаел за първата, чеши се по главата, не знаел за втората. „Станала професор, Желязко!”-натъртвам аз.
Отивам при Димо да му видя домашната работа. „Нямам, господине, четох много, ама нищо не запомних, много съм тъп!”- самокритикува се момчето. „Не се тревожи, има по-тъпи и от теб!”-успокоявам го. Не е тъп, ами мързелив.
„Асене – обръщам се към едно от момчетата, които се опитваме да десегрегираме и интегрираме – ти написа ли нещо за Йордан Йовков?” „Не съм, бех на село при дедо, офсите се агнеха, та помагах!” „Добре, Асене, от тебе ще бъде чевермето за Гергьовден, а от мене тройката за годината!”-шегувам се, ама той е съгласен.
„Господине – вика ми Костадин от последния чин, който блести често с изключителни находки в областта на знанието – вчера го гледах по телевизията!” „Кого си гледал, Коце?” „Йордан Йовков, господине, щял да участва на олимпиадата, много е як!”Класът се залива от смях, смея се и аз от сърце…”Коце, Коцеее, пак удари десетката, гледал си Йордан, ама Йовчев, бе глупчо!- през сълзи му изяснявам грешката.
Спирам се при Иван и му казвам да прочете това, което е написал за баба Илийца. „Баба Илийца, била много печена и отишла с внучето си в гората за гъби, но ненадейно пред нея изскочил един младеж, който и поискал хляб, но тя нямала и му дала гъби. Той бил облечен в светъл екип и тя му обещала да му донесе тъмна дреха. След това отишла в Бачковския манастир, където срещнала патриарх Евтимий, който нещо и се репчел, ама и тя не му останала длъжна, накрая гепила хляб и една дреха. След това тя, внучето, с ладията бързали за гората да се видят с младежа….” „Стига, стига, Иване, а каква е съдбата на внучето?”- задавам последен въпрос. Иван продължава:”Внучето пораснало и след време станало рейнджър, ама сега къде воюва, не знам, господине, в Ирак ли, в Афганистан ли…”
Звънецът бие, облекчено въздъхвам и отивам да си изпия поредното за деня кафе…

Всякакво съвпадение с действителни лица и събития е случайно – авторът!

"Очи към себе си"-2012 г.