автор: angar

След поетична сбирка,
на банкет,
въпрос зададох на един поет:

- Поете, талантлив и саможив,
направил ли си някого щастлив
с поезията си?

Той се вбеси:

- А ти? Нали ти също си поет –
отговори ти първи по-напред:
стотици стихове си съчинил –
с тях колко хора си ощастливил?

- А ти сега защо се разядоса –
на мене ли, или пък на въпроса?
Аз затова запитах - че не знам
за себе си какъв ответ да дам!

- Направил съм щастливи два критика –
да ме отричат и да ме овикват.

А близките си само огорчавах,
с това, че стихове си съчинявах.

Тя радост е единствено за мен –
от нея само аз съм награден!

Но се надявам, докато съм жив,
с поезията си да съм щастлив.
А ти?

- Кой, аз ли?
Ами аз … какво да кажа –
аз никого не съм зарадвал даже.

Поезията е капризна дама
и тя на всекиго не се отдава.
Тя търси северяни, мускетари ...

Понякога,
през някакъв прозорец,
се вмъква при един старозагорец.

Не тръгва с като мен нищожни твари.

А мене
отдалеч ме наблюдава
понякога - и ми се подиграва.

И въпреки това, си я обичам!

И въпреки,
че в този стих я няма,
да вдигнеме наздравица за нея:

“Поезията вечно да живее!”