автор: PostScriptum

При всичко, което ме впечатлява и дори възхищава в Европа и особено – в Западната й част, в ума ми никога не е проблясвала дори мисъл да живея там. Както казвам понякога, най-приятната част от пътуванията ми нататък, е връщането в София. Това не е краен патриотизъм или провинциално домоседство, а осъзнато усещане за комфорт и спокойствие.
И, разбира се, чувството, че у дома непрекъснато съм заобиколен от нещата, които са част от моя живот, без които всъщност няма да съм аз, няма как да бъда аз, колкото и да е красив чуждият свят наоколо.
Имам възможността да виждам много красиви неща по света и им се радвам искрено. Но това няма нищо общо с радостта, която изпитвам всеки път по улиците на софийския квартал, в който съм израснал. Или всеки път, когато се разхождам из Южния парк. Там все ме връхлитат спомените за тухларната фабрика, на чието място изникна парка, за работата ми през ваканциите и неусетното ми възмъжаване.
Гордеех се с работата в тухларната, защото работех заедно със затворниците на пети ринг. Те бяха здравеняци, които с тежкия си труд намаляваха присъдите си. Работех наравно с тях, а още нямах двадесет години. За три дни изкарвах колкото месечната заплата на баща ми, който беше главен счетоводител. И с това се гордеех. Освен това беше забавно, защото много от затворниците, всъщност, бяха колоритни личности, видели и преживяли доста. С чувство за хумор те си правеха майтап с преминаващите почти под строй хомосексуалисти, осъдени на по петнадесет дни за дребно хулиганство. Не зная, а и не съм се интересувал тогава, за какви точно публични постъпки те са получавали такава присъда. Сигурно е обаче, че след като непрекъснато имаше групи от осъдени хомосексуалисти, законът по някакъв начин е преследвал това.
По странна ирония обаче, Темида е вземала пред вид по-нежната психика и донякъде по-слаба физика на тези мъже. Проявявала е странна хуманност, та вместо да работят тежка работа със здравеняците, осъдените хомосексуалисти ... беряха лайка. Всяка сутрин те минаваха в колона с кошнички в ръка. Приближавайки групата на затворниците от пети ринг, те започваха да подхвърлят двусмислени, а някои и откровено неприлични закачки към тях, като повечето бяха адресирани поименно:
– Гоше-е-е ...
– Жоре-е, как си сладур?
Здравеняците, чиито мускулести тела бяха покрити с татуировки само това чакаха. В техните думи и закачки нямаше намеци или деликатно загатнат подтекст, а само откровени закани от типа „само да ми паднеш…..”. Това предизвикваше бурен смях от другата страна, както и реплики на готовност да се отдадат на заплахите.
И “ох”, и “ах”, и пак смях с кръшни извивки в гласа.
Това се случваше всеки ден в определен час. Ние знаехме кога ги извеждат да берат „лайкучка”, както се изразявахме, спирахме за почивка, палехме по цигара и след няколко минути те се задаваха, размахвайки весело кошнички. После отминаваха, а ние хвърляхме фасовете и влизахме с количките в ринга.
Температурата в пети ринг беше над 50 градуса и не се виждаше добре от прахоляка. Часове след края на работата не можех да изкашлям червената тухлена прах, с която се бях нагълтал през деня.
Много нашумял по това време беше частният десети ринг. Знаеше се, че там плащат двойно повече, но натоварването се оказа нечовешко. Бях в десети клас, когато реших да си опитам силите и да изкарам добри пари. Спортувах, бях здраво момче и това ми даваше самочувствие. Работата беше да се товарят на количка сурови тухли, да се закарат на около сто метра и там да се наредят, за да съхнат. Нищо особено на пръв поглед.
Бяхме конвейер от десетина човека: аз и млади, около двадесет и пет годишни турци от Северна България. Започнахме работа, но абсолютно неочаквано за мен те караха количките ... тичайки. Затичах и аз, защото бях брънка в конвейера от хора. Пред мен и зад мен тичаха здравите мъже и не можех да изоставам от темпото.
Количките бяха много тежки и трябваше да захващаш здраво дръжките, за да не се изплъзнат. След около час вече едва удържах да не изпусна количката. Стисках зъби, но силите ме напускаха с всяка следваща обиколка. Издържах до обяд, казах в почивката, че отивам да си купя нещо за ядене и не се върнах... Дори и през ум не ми мина да си търся парите.
Разбрах, че не съм толкова силен и пораснал, колкото се мислех. Беше просто един урок от живота.