автор: Boryana

Един самотен бряг в нозете ми се спуска
и умореното море присяда да отдъхне.
Полага леко в скута ми немирна бяла грива,
целува като куче посинелите ми пръсти.
Ако успея да премина залеза и през нощта
                                            да не избягам,
безбрежната му и студена нежност утре,
                                      на разсъмване,
върху начупени черупки рачешки ще ме положи
косите ми ще милва влюбено и всеотдайно.
О, Боже! Само да не съм страхлива!
Да тръгна с обич  в утрото, когато
с една последна колесница- морска пяна,
ще плуваме към малката русалка...
А тука ще остане самотна бяла грива,
която да целува бряг от раковини.
У тях е съхранена тая тиха нежност,
която сред себеподобните си търсих.
                        И която не намерих