автор: iszaard

Щастието е уморително
Темата за абсурда е доста щекотлива, но затова пък благодатна, та самият живот нерекъснато предлага възможности да се пише още и още. Този път подсказката дойде от един познат, с който наскоро разговаряхме за запознанствата в интернет, а и изобщо за отношенията. Без много да се церемони, покрай останалите си съждения за абсурдите, в които живеем, той подхвърли, че щастието всъщност е доста уморително. Хубави мигове – да, но когато се проточат, започват да дотягат.

Много пъти съм си мислила за приказките, в които героите след ред трудности и недоразумения се събират, сбъдвайки най-голямата си мечта и след три дни ядене, пиене и веселби заживяват щастливо. Как обаче, никой не уточнява.
Вероятно една от причините за отегчението, което следва съвместния живот, дори ако е с най-любимия човек, е вроденият ни стремеж към самота. Като че в себе си непрекъснато таим твърде тъжната мисъл, че както сами сме се появили на този свят, по същия начин ще го напуснем, за да поемем отново дългия път към следващото прераждане, в което ще срещнем нови хора, отново ще обичаме и ще бъдем обичани и така нататък.
Разбира се, много хора вярват, че със смъртта всичко приключва. Дори и така да е не си струва да се пилее и един миг, а тъкмо напротив, добре е да ценим щастието и да го поддикваме да се появи, когато не се сеща за нас. Само че не се получава така. И тези, за които съществува прераждане, и другите – които се осланят само на мисълта: „око да види, ръка да пипне”, с лекота пропускаме да се зарадваме на много моменти, оставяме ги да отминат безвъзвратно като се надяваме да получим нещо, което обаче все не идва при нас. Защо се получава така и какво всъщност е щастието?
След бърз преглед на различните схващания, оставили през вековете своя отпечатък върху човешкото съзнание, може лесно да се предположи защо сме в това окаяно положение. Т.е защо не знаем какво е щастие и се отнасяме към това прекрасно състояние на духа като към наркотик.
Твърдя, че причината за почти постоянното чувство за неудовлетворение, което изпитваме, се дължи на желанието ни да имаме още и още, като постоянно увеличаваме „дозата”, която би ни „задоволила”. Това неправилно разбиране ни навлича безброй беди и ни кара да приемаме спокойното съществуване като монотонно, при все, че спокойствието е важна предпоставка за щастие. Дори с лекота да общуваме с околните пак нещо не ни достига.
Познавам не малко жени, които страдат от презадоволеност във всеки един смисъл на думата. Ако една девойка, случила на добър и разбран мъж, години наред не е лишавана от нищо, за нея това положение в един момент може да стане досадно. Запитвайки се дали е щастлива, тя би отговорила отрицателно, понеже нейните разбирания за щастието са като за нещо величаво, ненадминато по своята красота, съпроводено със силни, изпепеляващи емоции, т.е краткотрайно. Тази жена не осъзнава какъв житейски късмет има и ще се стреми да замени „окаяното” си скучно битие с по-вълнуващо. Дали е права обаче?
Като оставим настрана жените ще видим, че и мъжете не им отстъпват по липса на разум и разбиране за това какво всъщност представлява щастието. Не са малко представителите на „силния пол”, които твърдят пред своята половинка, че „ не са способни да ядат едно и също ядене цял живот”. Тъжно и нелепо, но факт.
Ще ми се в тази връзка за кратко да се върна към класическата философия за да илюстрирам думите си, т.е колко далеч сме от същността на щастието и като понятие, и като състояние. Древните доста отдавна са достигнали първо до идеята, че щастието е най-висше човешко благо, защото представлява същинската мотивация за всяко наше действие, и второ, че то всъщност се състои в онази специфична умереност, „златната среда” на поведението, която ни е крайно чужда днес.
Няма начин в тази връзка отново да не спомена значението на религиозните учения и особено на Християнството, което векове наред отрича всеки смисъл тук и сега за сметка на съществуването в един имагинерен рай. Дори и да са ценни в известна степен и по същината си чиста философия, при своето „слизане” до обикновения човек религиите се превръщат в бреме, в пранги и капаци, които ограничават кръгозора и превръщат индивида в част от стадо, което трябва някой да води.
Колкото и невероятно да звучи, според мен причина за нашето нещастие не е грехът, липсата на късмет или някаква изначална невъзможност да бъдем щастливи, кореняща се в способностите ни за възприемане на света.
Много е просто и при това съвсем неочаквано близо до мисълта – не сме щастливи, защото ни липсва разбиране за щастието. Нищо повече от това. Ако не искахме прекалено много и големи неща, от всичко в повече, отколкото ни не необходимо, щяхме да знаем, че винаги имаме достатъчно за да се зарадваме на живота, за да го погледнем с очите на детето, което с възторг шляпа из най-големите локви по улиците, втурва се да лови птиците, сякаш самото то е птица, и обича всички около себе си, защото инстинктивно знае, че щом са до него, значи са му близки.