автор: erka

Пролет е, орачо!
Пролет е!
Жива тяга пъпли по земята
понесла на надеждите зеленото
към предстояща благодат,
а твойте пръсти,
до бяло са втвърдени
от идеята
да разорат душата ми...

Но аз, не съм земя.
Не съм.

Земята безразлична е
към семето,
което ще нахвърляш в нея.
Посей пшеница -
ще пожънеш хляб.
Посей татул
ще ти роди отрова...

Но не и аз.

Сезоните във мене
са като ликорни.
Пристигат и си тръгват неочаквано,
неподчинени,
неподвластни на ръцете ти.

Каквото съм - това е.

Посявай правила -
ще се родя във хаоси.
Засаждай бури,
ще пониквам в тихо време.
Дори да изкълнят ръцете ти
в душевния ми чернозем,
пак ще ожънеш само...

...само мен.