автор: esme

Началото си влачи фустите
и пулса между думи крехки
издигнали приют за спомени.
Къде ли е вратата-
се смееха като човеци
прозорците със стъклени триони.
И без това от тях се скача.
Все някой ще склони да ме зарови
в ковчеже под нозете
на предградие познато .
Възможно е да спрат
да чуруликат зверовете,
а свежите мимози да заграчат.
Възможно е,
но ключ за тях не съм открила.

Броя телата восъчни
в поредната витрина.
Признавам,че са грозни.
Пазачите не смеят да запалят
изложената суета,
а моите фитили
още мокри са
от мрака на угаснали очи.
Не смея.

Видях очакващите празници.
Щастливи са.
Отглеждат си усмивки в пазвата,
а виното разреждат с вода.
Разбирам ги.
Ужасно гладни са.
Напред ги тласка липсата
бръмчат около нара
(голяма глупост зрее в този плод)
Встрани от масата
човешки бури грижливо си складират
минало и славата като боклук.
Май, леко съм смутена,
нямам странности
нито пък чадър съм взела,
срещу баналната им кръв
и рукналите умности.

Не, не бягам.
Само пускам стъпките,
да ме открият на изхода ми към.