автор: meiia

“Пия, защото искам да удавя тъгата си.
Но за беда тя се научи да плува”.
Фрида Kало

Откакто съм себе си, вечно съм друга.
Невъзможните пътища из мен са поели.
Поисках от Господ само една услуга -
да ме вземе там, където всички са бели.
Наместо това Той ме остави да плувам
в сокове гъсти на страсти и сънища -
цветовете презряват, в палитри бълнувам.
Сакатите стъпки ме правят по-мъничка,
по-неравна на тебе, значи по-безучастна,
когато се съмвам в първообраз на тяло.
А моето, тленно, е болка и, в частност,
го имам само докато се любя с Цялото.
Предателски знойна, пълната фруктиера
на празен живот до надежди оглозган,
ме скрива в овали и багри, да не намерят
онова, което у мене се гърчи грозно…
И се напивам. Не и от чаша, с фонтани!
С тях изтича тъгата - детска представа,
захвърила ме на космическо разстояние
от вечност, в която душата ми не остава.
Всяка следваща глътка ме чупи до трясък,
всеки порив към края чувствен се връща.
Наливам си още живот, но се сипе пясък.
И не съм се напила, за да се прегръщам
чак до прошка, и плувам с тъгата навътре.
До кости боли, а Господ не го наболявам.
Ако можеше същата чаша Той да гаврътне,
би узнал какво е болката да не изтлява.
По черните плитки в мене плъзга се здрачът
Върху тъмни палитри най-накрая заспивам.
Боите са сънища и празнотата ми значат.
Още глътка от нея и завинаги си отивам.