автор: nikikomedvenska

Да не бях ти стъпвала на пътя,
ала беше пролет като хала,
грабна ме горнякът кръстопътен.
Луда бях, за обич полудяла...

Погнах ти козите по баира,
скърших се, когато ме докосна.
Кой да ме научи, че пастири
можели така да омагьосват?

Лятото по стъпките ни мина.
Беше тежка обич. Като жетва.
И сега, от толкова години,
тегне самодивската ми клетва.

Дългите ми плитки се извиват
и ме хапят страшно, нелюбовно.
Сто живота още ще съм жива,
да заравям спомени отровни.

Близкото отдавна е далечно.
Мъката ми коренища хвана.
Някога заричах се във вечност,
днес облизвам вечните си рани.

Ризата ми - тънка-отъняла,
дето пази женската ми сила,
всеки ден със сълзи съм я прала,
всяка нощ с надежда съм я шила.

И те чакам - дива, дългокоса.
Клетва съм ти дала и боли ме.
Ала във сърцето си те нося
и ще чакам, докато ме има.

Жалба

Не съм го искал, ала ми се случи...
Съклет ме беше стегнал с тая зима.
Самотен бях, самотен като куче.
А беше пролет, луднала за трима...

Козите вече скачаха на двора,
отколе пощръклели като мене.
Така ми беше писнало от хора!
Гора да е! Да стъпя на зелено!

Къде я срещнах? - питай ме, не помня.
Не знаех ден дали е, или нощ е.
Отпивах я. Пиян. Като от стомна.
Все молех я за още и за още...

А беше тежка обич... И на живо
в сърцето ми отвори девет рани.
С въже да я овържеш - самодива...
Така и не посмя да ми пристане.

Оставих я. Дано да е разбрала,
че дивото от мен й е по-мило.
Прибрах се в село, счупих си кавала.
Неделя - две... И минах под венчило.

Козите ги харизах. Да ги няма!
За чановете още ми е криво...
Целувам друга. А сърцето - камък.
И все тежи... Проклета самодива!